Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 180

Надникваме в кухнята. Стара полска гарнитура, още от съветски времена. Страшно много кутии с подправки, разни туршии и сладка в буркани. На печката има гореща тенджера с борш и тиган с кюфтета. През прозорците се вижда тиха зелена уличка и Вики веднага се залепва за единия. На площадката крещят деца, пълна жена разхожда до самия вход стар муден пудел.

— Кой живее тук? — пита Вики.

— Познавам ги само по имена. Виктор Павлович и Анна Петровна. Най-голямата дъщеря — Лида, завършва училище. И три хлапета — Олег, Костя и Игор.

След кратко колебание добавям:

— Пуделът се казва Герда. Общо взето не одобрявам да се дават на кучетата човешки имена. Но те така искаха.

— А кой град е това?

— Витебск. Витебск, струва ми се.

Вики се обръща с гръб към мен, казва строго:

— Не ми се мяркай пред погледа.

За минута оглежда кухнята, изскачайки от виртуалността. После, след като се е потопила обратно, се извръща към мен и пита:

— И навсякъде ли е така?

Кимвам.

— Стопаните не са си в къщи, но апартаментите живеят — шепне Вики. — Небрежно захвърлена на стола риза, разхвърляни по пода играчки, капеща чешма и боклук, който някой ерген е смел под дивана си… Така ли?

Мълча.

— Льоня, ти в ред ли си? — тихо пита Вики. — Аз изграждах планини, където няма и не би трябвало да има хора… което също е странно може би. Но аз не обичам особено хората.

— Не лъжи — моля аз.

— А ти си построил къща, в която никога няма да се живее. Не, къща, в която почти се живее. Димяща лула в пепелника и горещ чайник на печката… Панелна „Мария Селеста“. Защо, Льоня?

— Нямах право да ги заселвам наистина. Да измислям лица и характери, мъка и радост. Нека да е така… само вещите. Те също могат да разкажат много неща.

Все ми се струва, че тя не разбира. Не може до край да ме разбере и аз изговарям припряно, на един дъх:

— На долния етаж живее едно момче, меломан. От Подолск е. Понякога се увлича и пуска магнетофона си толкова силно, че се налага да тропам по пода. Но той е добро момче, веднага намалява звука. Има чудна колекция — и касети, и грамофонни плочи, и дискове. От всичко по малко. Най-вече плочи, които сега струват копейки, никой не ги търси, а той има грамофон „Вега“, старичък, но още го бива. А на шестия етаж има един много странен тип, инженер, струва ми се, работи в завод в Тула, преди е правил оръжия, а сега — всякакви стоки за масова употреба. Мечтае да пише любовни криминалета, ето какъв жанр си е измислил… И той ги пише, трака всяка вечер на машината, но не ги показва на никого. Наясно е, че са гола вода, рядък тип графоман е — от безобидните. Понякога съм взимал ръкописите му, хвърлях им по един поглед, наистина са голяма боза, но са някак добри, наивни, той е трябвало да се роди през осемнайсети век…

Вики не отговаря и аз не спирам да говоря, вече знам, че съм сбъркал и не е трябвало да й показвам този празен апартамент, а най-вече да й разказвам за другите, тя не може да разбере тази странна прищявка, тази безсмислица, която съм изграждал две години…

— На третия етаж живее една бабичка, сама е в тристаен, животът й е труден, знам. Отгоре на всичко и защото е някъде от Украйна, май от Харков. Пуска телевизора само за да гледа някоя сапунена опера, обаче намалява яркостта — мисли, че така се харчи по-малко ток и не се скапва кинескопът… Но я е страх да пуска квартиранти или да направи замяна, може би с право. Рядко се отбивам при нея — с нищо не мога да й помогна, а и тръпки ме побиват като я гледам как живее. Особено преди празници, знаеш ли, най-страшната мизерия е онази мизерия, която се мъчи да посрещне Новата Година като хората. Децата й са я забравили, а може и да не е имала деца или пък са загинали във войните, на стената у тях има снимка — младо момче с руска военна униформа…