Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 179

— Ето го и моя дворец… добре дошли… — казвам им, докато отключвам вратата. И допълвам, вече обръщайки се само към Неудачника: — Ответна визита?

Той кимва.

Вики влиза първа. Поколебава се на прага, сякаш се чуди дали трябва да се събува. Разбира се, не трябва и тя го схваща.

— Вдясно са банята, тоалетната и кухнята. Вляво — стаята и балкона — уведомявам ги любезно аз.

Вики предпазливо надниква в стаята. Погледът й пробягва по избелелите тапети, задържа се на бюрото с компютъра, дивана, хладилника, шкафа. Сигурно е разочарована. И още как.

— Странно… — казва Вики. И усещам как тя излиза за миг от дълбината, за да погледне жилището ми без никакви емоции.

Нека. Само дано аз не се мерна пред очите ти в този момент.

— Хайде — леко дърпам Неудачника за ръката. — Да те науча ли да правиш кафе?

Вместо отговор той преминава в кухнята, бързо избира сред пакетите най-скъпото, при това, колкото и да е странно, и най-хубавото кафе на зърна. Изважда едно от по-големите джезвета. Взема солницата.

— Аха — успявам да изрека.

— На стотици сървъри са качени кулинарни рецепти — забелязва Неудачника. — Преди пет минути едно момиче от Ростов добави още една. Много интересна. Ще рискуваме ли да я опитаме?

Прекалено би било да се надявам, че мога да го науча на нещо. Освен на умението да стреля по хора.

Но си мисля, че не това е умението, което той е в състояние да възприеме.

— Чувствай се като у дома си — това е всичко, което му казвам, и се връщам в стаята. Вики седи на дивана и разглежда рафта с книгите.

— Върнах се — съобщавам аз и Вики затваря очи. Само за миг, за да се върне в дълбината.

— Странно — повтаря тя. — Льоня, не знам защо, но очаквах…

— Да видиш дворец?

— Не, не непременно, но поне нещо…

— Подобно на твоята хижа?

Тя мълчаливо кимва. Напълно разбирам притеснението й. Нали тя се убеди, че и аз съм пространствен дизайнер. А видя мизерно апартаментче, макар и добре нарисувано, но явно недостойно за честта да бъде увековечено във виртуалността.

— Да вървим — казвам аз. — Неудачник, излизаме за минутка. Ако има нещо — във входа сме.

Вики послушно тръгва след мен.

На площадката отвън е тихо и чисто. Допирам пръст към устните си:

— Шш-т! Не бива да вдигаме шум!

— Но нали каза, че в сградата няма никой… — прошепва Вики.

— А ако не е така? — отговарям тайнствено аз. Приближавам се към отсрещната врата, изваждам от джоба си огънато парче тел. Горе-долу така си представям, че трябва да изглежда един шперц.

Вики чака, тя вече е заинтригувана.

Ръчкам с телчето в чуждата ключалка. Разбира се, тя се поддава. Нали такъв беше замисълът. Влизаме.

Това е голям тристаен апартамент. На закачалката има дрехи, шлифери, якета. На стената е облегнат детски велосипед. Обувките са разхвърляни покрай стената. Подавам едни чехли на Вики, аз също се преобувам, казвам:

— У тях е прието всеки да се преобува. Семейството е голямо, с четири деца, иначе много ще се цапа. И подовете са студени…

Вики мълчи, тя е приела правилата на играта.