Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 182

— Да, знам. И следователно надежда има. Щом те са успели да станат такива — значи ще успеем и ние.

— Но кои са „те“?

Как да й обясня? Как да я накарам да повярва в невъзможното, в това, чието място е единствено в жълтите хроники на булевардната преса?

— Вики, той почти го каза… там, в града на елфите. Техните машини не поддържат английски език, това там си е чисто руско място. Той се нарече Ейлиън. Чужд.

Вики клати глава. Тя е разбрала, но не иска, не може да повярва.

— Той е чужд, Вики. Пришълец. Не е от Земята.

— Той е човек…

— Донякъде — да. Човек е в доста по-голяма степен от всички ни. По-добър е от нас и може да бъде такъв, каквито ние не можем да станем.

— Льоня, защо мислиш така?

— Той даже няма тяло… тук. Да, той е летял, по най-скучния и обикновен начин. От звезда до звезда. Помниш ли думите му — за тишината?

Вики потреперва.

— Нас ни е страх да си го представим, но той е преминал през това. Стотици, хиляди години. Пустота и тишина, мрак, в който няма нищо. Мисля, че дори и корабът му е нематериален…

Вики клати глава и изведнъж замира. Обръщам се — Неудачника стои в коридора.

— Виках ви — казва той. — Излязох на стълбищната площадка и ви повиках. После влязох тук, вратата беше отворена.

Мълчим. После Вики пита:

— Не си човек, нали?

— Да. Не съм човек. Хайде елате, кафето е готово.

11

Опитвам кафето. Рецептата на момичето от Ростов не ми допада. Но най-странното е, че изобщо съм в състояние да усещам вкусовите нюанси.

— Преценката на това кафе е въпрос на вкус — казва Неудачника, като отмества чашата. — Сигурно е така.

— Усещаш ли вкуса? — интересува се Вики.

— Да.

— По кой начин? Във виртуалността той е само спомен за нещата, които сме опитвали в реалния свят! Ако ти не си човек, тогава…

Усещам, че агресивността й нараства, но нищо не мога да направя.

— Опитвам се да си представя дали такова количество сол може да подобри вкуса на кафето. Май не може.

— Пробвал ли си преди нещо аналогично на кафето?

— Само като твой гост. Аз… — Неудачника ме гледа, колебае се. — Дори не мога да кажа, че изобщо се храня.

Очевидно това е някакъв праг, отвъд който Вики губи търпение.

— Лъжеш — казва тя убедено. — Ти просто лъжеш! Знаеш ли, размърдай се до площад Винер, там има клуб на UFO-маниаци. Те ще ти се зарадват! И ще ти повярват!

— Аз не моля никого да ми вярва — отговаря тихо Неудачника.

Скачам от мястото си:

— Стига! Спрете и двамата! Вики, аз му вярвам!

— Льоня, ти се самонавиваш! — Вики подчертано игнорира Неудачника. — Та ти не си експерт по компютърни технологии, нали? Не си могъл да проследиш сигнала му и си повярвал! Какво ти става! Той е човек, той притежава човешки познания и поведение. Човек е! Можеш ли да ми докажеш обратното?

Неудачника гледа стената.

— Аз — не. Той може — поглеждам Неудачника в лицето. — Кажи й, моля те. Докажи го.

— Не мога нищо да докажа.

— Ти ми помогна да изляза от капана — прошепвам аз. — Не знам как го направи, но ти ми даде част от своите способности, от силата си. Помниш ли? Ами направи същото и за Вики!