Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 165

И не е сам.

Трима охранители с автомати стоят зад гърба му. Още двама се реят във въздуха малко по-встрани. Полетът им не е реализиран с толкова ирония, колкото този на Зукините крилати чехли — на гърбовете на охранителите бучат реактивни раници. Увиснали са само на два-три метра височина над земята и сцената ми напомня на някаква древна, още предвиртуална игра…

— Браво, дайвър — произнася Човека Без Лице.

Вики първа се окопитва.

— Твоите гадове ли разбиха заведението ми? — агресивно подзема тя.

Мъглата над яката на черния плащ се разлюлява.

— Провери банковата си сметка, малката. И после решавай дали да се сърдиш.

Поредно бълникане — несъществуващото лице се извръща към мен.

— Складът, където си поприказвахме с теб за първи път, е разположен на Нюкейм стрийт, четирийсет и две. Иди и си вземи обещаното.

Трепач.

Камшикът и поничката.

Много, ама много вкусна поничка.

Човека Без Лице прави крачка напред. Протяга ръка на Неудачника.

— Да вървим. Трябва да обсъдим много неща. Аз знам кой си.

Неудачника не помръдва.

— Можем да се споразумеем. Длъжни сме да се споразумеем. Не знам какви ще са твоите условия, но всичко може да се уреди… — с подмилкващ се, пленителен шепот говори Човека Без Лице. Той вече не ни гледа — ние сме купени, вече не сме в играта.

Според него, разбира се.

— Прекалено отдавна си напуснал Русия, Дима — казвам аз и Човека Без Лице замръзва. — Окачи медала си над клозетната чиния.

— Искаш да кажеш, че не се продаваш, така ли, Леонид?

Квит сме. И той знае името ми. Може би знае и адреса ми.

— Да.

— Не се самоубивай. Предпочитам да плащам добре за добре свършена работа… и на това, между другото, не съм се научил в Русия.

— Не съм работил за тебе. Ти също рискуваш.

— Интересно, какво?

— Ами ако те издам на Урман? Лично на Фридрих Урман? Той също жадува да се приобщи към тайната!

Човека Без Лице се разсмива.

— Хей, дайвър, та ти си просто глупав. Лично на Урман? Никой от хората от неговия ранг не се занимава с работите, които стават във виртуалността. За целта съществуват референти. Секретари, двойници, факсимилета, ако щеш. Добре подготвени помощници… за управляване на бизнеса във виртуалното пространство.

Понасям с достойнство удара. Шамара си го бива, дори не подозирах за тия тънкости. Смятах, че бизнесмените трябва да се стремят към дълбината със същия хъс, с който го правят обикновените хора. Но аз не се огъвам, защото няма друг изход.

— Каква е разликата, Дибенко? Аз мога да уведомя за теб хората от Ал-Кабар. А ти не можеш да ми сториш нищо, защото съм дайвър.

— И дайвърите си имат уязвими места.

Блъфира. Не може да не блъфира. Обръщам се към Неудачника и питам:

— Искаш ли да тръгнеш с него?

— Това ти го решаваш — отговаря Неудачника. Само той не изпитва в момента никакъв страх. Същото важи и за мутрафоните на Дибенко, но при тях случаят е съвсем друг.

— Да изчезваме — казвам аз и хващам Неудачника за ръката. Колкото и да е странно, аз съм абсолютно сигурен, че Дибенко няма да се опита да ни попречи. В края на краищата, той не е идиот! Ако разбира какво става…