Читать «Последна сделка» онлайн - страница 199

Болеше ме да чувам тези думи от устата на човек, когото обичах толкова силно и който толкова много се нуждаеше от мен. Но донякъде ги бях очаквал.

— Добре, тръгвам си. Все пак прочети писмото ми. А ако пожелаеш да се видим, ще бъда в кафето зад ъгъла утре в десет сутринта.

— Няма да дойда, Саймън.

— Довиждане — казах аз и без да чакам отговора, който и без това знаех, че нямаше да последва, излязох.

32.

Отидох в кафето един час предварително, след кошмарна нощ в евтин хотел, която прекарах в размишления над единствения важен въпрос: ще дойде ли Лиза? Стените на заведението бяха оранжеви, украсени с постери на делфини и китове, плъзгащи се в изумруденозелени океански води. Менюто изобилстваше от вегетарианска храна с екологично чисти продукти от някаква ферма, а кафето се предлагаше в стандартните за тези места четиридесет варианта на приготвяне. Салонът беше практически празен. Освен мен тук бяха още делово облечен тип с външност на банкер и дипломатическо куфарче, което сигурно му бе струвало цяло състояние, две млади блондинки с къса коса и набучени с обеци лица, и възрастен мъж в износено палто, полагащ максимални усилия да бъде смятан за бездомник. Двойното кафе с мляко, което пиеше, без да бърза, и броят на „Сайънтифик американ“, който четеше с откровен интерес, издаваха в него нещо доста по-различно.

Поръчах си чаша обикновено кафе и разтворих моя „Уолстрийт Джърнал“. Котировката на „Био-уан“ бе паднала на четиридесет и девет. Не се съмнявах, че Даниел се е отървал и от последната си акция. Запитах се дали не нося наказателна отговорност, ако той бъде уличен в използване на вътрешна информация. Но това поне засега беше най-малкото ми безпокойство.

Довърших кафето си и си поръчах второ. Десет без десет. Щеше ли да дойде? Още не бе станало десет, а аз вече се притеснявах.

Стана десет, после десет и половина, след това единайсет. Пиех все по-нервно чаша след чаша, което естествено никак не ме успокояваше. Пробвах пак да чета и прегледах повторно основните материали в „Джърнал“. Лиза я нямаше. Вярно, имаше склонност да закъснява, но не чак толкова. Явно нямаше да дойде. И все пак нещо не ми даваше да си тръгна. Стоях като закован на стола, не смеех даже да отскоча навън до сергията с вестници, за да си купя още нещо за четене. Страх ме беше да не я изпусна, защото тогава никога нямаше да знам дошла ли е, докато ме е нямало, или не.

Следващо кафе, този път безкофеиново. И сандвич с наденичка — от истинско месо. От фермата та направо в устата ми. Коремът ми имаше нужда от нещо, което да попива кафето, което му изливах.

Лиза я нямаше, но аз отказвах да се примиря с реалността. Всичко, което бях правил през изтеклия месец, рисковете, които бях поемал, неприятностите, които си бях създал — всичко бе в името на това да си върна Лиза. Само че тя май нямаше намерение да ми позволи това щастие. Лиза наистина беше много твърдоглава. И изглежда нямаше да мога да я разубедя. Дори ако й докажех, че не съм убил баща й и че тя е била права в съмненията си по отношение на „Био-уан“… може би дори пред лицето на очевидните факти, тя нямаше да пожелае да се върне.