Читать «Проклятието на инките» онлайн - страница 33

Група от двайсетина души, неколцина по-възраст­ни мъже и още толкова млади жени се бе натъпкала в последния вагон, танцуваха и припяваха страстно на бързата мелодия на китарист и енергичен бонго барабанист, които свиреха испанска версия на парче на „Джаксън Файв“.

Хелена реши, че музиката едва ли може да е по-лоша.

Пътуването от Куско до подножието на Мачу Пикчу обикновено продължаваше пет часа, но има­ше съобщения за силни дъждове и наводнения по-нататък в долината. Пабло им беше казал, че пътува­нето може да продължи и осем часа, ако времето не се оправи.

Макар че беше все още утрин, небето бе започна­ло да потъмнява. Дъждовни капки забарабаниха по прозорците на вагон-ресторанта и Хелена инстинктивно притисна пръсти в стъклото, когато лекият дъжд премина в тежък порой.

- Май ще видим сериозна буря - каза Пабло, загле­дан навън. - Дъждът идва от запад, което не е добре.

- Има ли опасност от наводнение? - попита Чад.

- Няма от какво да се безпокоите - отвърна Па­бло. - Във влака пътуватмноговажни хора.Muy importante!Ще се погрижим за всичко необходимо.

През следващите двайсет минути пороят се заси­ли и небето се смрачи още повече. Влакът мина през поредната тясна клисура, пресичаща склона, която вече беше пълна с вода от двете страни на релсите.

Отзад музиката и танците продължаваха с пълна сила. Отвесната стена от червен гранит от едната страна беше изложена на вятъра и дъжда, водата се спускаше като водопад към дъното. Лесно можеше да се види как продължителните валежи бързо могат да наводнят долините на Андите.

И тогава зазвуча „Градско момиче“ на Били Джоел, но с испанска мелодия.

- Господи, само това не - прошепна Хелена.

Сложи си слушалките и усили айпода си, за да заглуши звука. „Джаксън Файв“ беше достатъчно зле, но никой не биваше да бъде измъчван и с Били Джоел.

Хелена бе дошла в Перу заради упорития сън, който сънуваше. Спохождаше я всеки път, щом зас­пи, вече близо две седмици - и всеки път беше един и същ. Тя стоеше пред Храма на слънцето в Мачу Пикчу. Лъчите на следобедното слънце нахлуваха косо през трапецовидните прозорци и я къпеха в светлината си. Основите на масивната гранитна по­стройка изглеждаха срязани под ъгъл от четиресет и пет градуса, което изглеждаше много странно. Не можеше да види ясно заради ярката светлина в очите си, но имаше чувството, че зад онзи триъгълен вход има нещо, което трябва да открие. Беше изучила по интернет древния храм на инките, но само разглеж­дането на фотографии не ѝ беше достатъчно. Сигурна бе, че в мрачната тъмнина определено има нещо, което трябва да види с очите си, и се осмеляваше да се надява, че е нещо вълшебно, което по някакъв на­чин ще я отведе отново при Уилсън Даулинг.

Главата я болеше, гърдите я стягаха; имаше чув­ството, че не ѝ достига въздух. Колкото и да вярваше, че това са просто симптоми на височинната болест, тя се тревожеше, че състоянието ѝ се дължи на стре­са, на който се подлага. Последната година от живо­та ѝ беше най-лошата, която помнеше. Знаеше, че е важно да бъде отпусната и позитивна, повтаряше си го безброй пъти, но дълбоко в себе си се боеше, че сънищата ѝ няма да я отведат никъде. Щеше да се окаже, че отново е тръгнала да гони вятъра и всичко, което прави, е само глупава загуба на време.