Читать «Проклятието на инките» онлайн - страница 15

„Парк де ла Мадре“ не беше далеч от катедралата, но въпреки това Уилсън вървя дотук двайсет минути, като често сменяше посоките и завиваше по всяка изпречила му се странична уличка. Когато най-сетне приближи откъм север, той се огледа за последен път. Увери се още веднъж, че датата е правилната, с лекота откри къщата, която търсеше, и излезе на площада. Знаеше точно какво прави Хайръм Бингам в момента и това гарантираше, че задачата му да спе­чели доверието на американския учен няма да е чак толкова трудна.

Малката къща имаше табела над вратата, на коя­то на ръка беше написано „Панамерикански научен конгрес“. Магаретата стояха на дъжда отвън, върза­ни за дървен парапет. Бяха им дали торби със зоб и добичетата изглеждаха напълно доволни, макар и подгизнали.

Уилсън побутна едно магаре настрани и за­стана на тясната площадка. От двете страни на вратата имаше купчини боклук, високи поне по­ловин метър - всевъзможни отпадъци, вестници, стари консервени кутии и празни бутилки от уис­ки. Уилсън се вгледа в един вестник - „Ню Йорк Таймс“ от юли 1907 г., преди повече от шест ме­сеца. Внезапно зад него нещо се раздвижи и той за миг замръзна, но се оказа, че е само някаква черна котка, която скочи покрай него и се скри на ниския балкон.

Макар че завесите на прозорците бяха спуснати, Уилсън виждаше светлината на газения фенер вътре. Между пердетата можеше да различи мъжа, седящ зад дървеното бюро. Уилсън хлопна само веднъж по вратата, завъртя очуканата медна дръжка - знаеше, че е отключено - и влезе.

Стаята беше пълна със сандъци, наредени как да е един върху друг. На бюрото имаше две пушки „Спрингфийлд“. На пода лежеше отворена кутия с блестящи патрони 30-и калибър. На единствената незаета стена бяха подпрени два мръсни дюшека. Носеше се силна неприятна миризма, вероятно от газената лампа, кацнала на ръба на един от сандъ­ците.

- Хайръм Бингам Трети - каза Уилсън; беше го разпознал от снимките.

Мъжът зад бюрото го погледна бегло.

- А вие кой сте? - отвърна той с характерен аме­рикански акцент.

- Най-доброто нещо, което ще ви се случи някога - каза Уилсън.

- Най-доброто нещо, което ще ми се случи ли? - Хайръм Бингам внимателно остави писалката си, махна тапата на бутилка уиски и напълни малката си чаша. Обърна се отново към Уилсън, изгледа го от глава до пети и гаврътна питието на една глътка. - Доста силно твърдение.

- След време ще видите, че съм прав. - Уилсън свали шапката си, от чиято периферия продължава­ше да капе дъждовна вода.

- Нека позная. - Хайръм го посочи с пръст. - Про­давач на застраховки?

Уилсън поклати глава.

- Журналист?

- Пак не познахте.

Хайръм се намръщи.

- Да не би да работите за жена ми? - Той посочи вратата. - Защото, ако е така, съветвам ви да си вър­вите.

- Не работя за жена ви.

- Нямаше да ми е забавно, ако работехте.

В началото на трийсетте, Хайръм имаше мръсноруса коса и високи скули; Уилсън си помисли, че изглежда добре, стига да не обръщаш внимание на немарливата му външност. Беше по-слаб и хилав, от­колкото беше очаквал, тежеше не повече от шейсет килограма. Носеше мръсна бяла риза - с вдигната яка - над жилетка, тънка червена вратовръзка, бежо­ви бричове за езда с накладки от тежка канава, които предпазваха кафявите му ботуши. Тъмното му сако беше метнато на облегалката на стола. Определено не беше подреденият изследовател, когото Уилсън очакваше да види.