Читать «Проклятието на инките» онлайн - страница 12
Кристофър Райд
Под прикритието на мрака Акла и воините ѝ бяха стигнали Куско малко преди Корсел да умре. Надяваше се да научи от него повече за сестра си, но за жалост бяха закъснели, а войниците, които охраняваха църквата, си отваряха очите на четири. Оставаше ѝ само да бъде свидетел на смъртта му от разстояние. Докато гледаше, тя стигна до заключението, че Корсел е бил упоен, за да му се попречи да говори; черният му език потвърждаваше подозрението ѝ.
Колкото до сестра ѝ, Акла почти нямаше представа къде е. Виване и Корсел бяха отведени насила от малко селце край Писак - но не знаеше от кого. Подозираше, че са го направили перуанските войници, но никой не беше забелязал някой да влиза или излиза от малкото укрепено селище. Когато Акла и воините ѝ стигнаха Писак, всички улики по кой път са поели похитителите бяха заличени от летните дъждове.
Акла и хората ѝ внимателно претърсиха малката каменна колиба в западните планини, където бяха избрали да живеят Корсел и Виване напук на всички правила. Имаше следи от борба. По вълнения дюшек и пръстения под имаше кръв. Вратата и дървеният капак на прозореца бяха разбити. Единственият стол беше направен на трески. Следите по пода бяха на мъже, обути в тежки ботуши. Всичко това показваше, че най-малко шестима, а може би дори десет души са били изпратени да заловят Корсел и сестра ѝ.
Акла знаеше, че Виване не би се предала без съпротива. Тя подозираше, че кръвта в скромната барака вероятно е на похитителите ѝ. Виване беше отличен воин и бе нужно голямо майсторство да бъде задържана, без някой да пострада сериозно.
Макар че гърбът я болеше, Акла остана приведена в кръста, за да скрие височината си. Ако се изправеше в цял ръст, щеше да стърчи над селяните около нея. Черното пончо с качулка скриваше златистата ѝ кожа и атлетичното ѝ тяло. Тя беше воин, обучен да не обръща внимание на болката. Като трибун даваше пример за дисциплина и саможертва, следван от всичките ѝ воини. Те също бяха в тълпата, заели ключови позиции край множеството изходи и по покривите на околните сгради, и очакваха сигнала ѝ.
Рано или късно виновниците за смъртта на Корсел щяха да дойдат да видят плодовете на делата си, каза си Акла. Нямаше друг избор, освен да чака. И когато дойдат, тя възнамеряваше да научи онова, което иска. Ако Виване бе мъртва, Акла щеше да отмъсти - такава беше традицията в свещеното племе на инките.
Докато се полюшваше с гневното движение на хората около нея, Акла оставаше бдителна сред цялата необичайна суматоха на Пласа де Армас. Погледът ѝ не изпускаше никого и нищо. Не си позволяваше да пада духом.
Някакъв висок бял мъж си проправяше път през тълпата откъм булевард „Арекипа“. Дори от това разстояние Акла виждаше, че той не е с испански или южноамерикански произход. Докато мъжът вървеше право към нея, тя осъзна, че досега не е попадала на подобен човек. Беше висок и здрав, със светла кожа, правилни черти и сини очи, които оглеждаха лицата на множеството. Акла го следеше внимателно с периферното си зрение и се запита дали загадъчната фигура, приближаваща катедралата, не е един от похитителите, които очакваше.
