Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 19

— Можехме просто да се смъкнем долу, да му прережем гърлото и вземем писмата — настоя Ройс.

— Но не ни беше платено за това — напомни му Ейдриън. Ройс подбели очи в отговор, а другият продължи, без да му обръща повече внимание. — Както казвах, лежахме на покрива под ожесточения вятър. Копелето стоя два часа в стаята.

— Бедното ми — измърка Емералд и се сгуши в него като котка.

— Добрите новини бяха, че той извади писмата, докато ние го наблюдавахме през прорезите, така че веднага узнахме за сейфа. Сетне в двора влезе карета и никога няма да познаеш кой беше в нея.

— Маркизът е пристигнал, докато вие сте били на покрива? — запита Албърт с пълна уста говеждо.

— Да, точно тогава разписанието ни се усложни. Арчибалд напусна кулата, за да се срещне с маркиза и ние бяхме на ход.

— Значи — Емералд рече наслуки, — отворихте покрива като тиква.

— Точно така. Спуснах Ройс в кабинета. Той отвори сейфа, сложи фалшивите писма и аз го издърпах обратно. Точно като поставяхме отрязаното на мястото му, Арчибалд и Виктор влязоха. Почакахме, за да се убедим, че няма да ни чуят. Той извади писмата веднага и беше доста забавно да се гледа реакцията му, когато откри празните пергаменти. Тогава нещата бяха станали доста шумни, така че решихме да се възползваме и се спуснахме с двойно въже в двора.

— Удивително. Казвах на Аленда, че понякога възникват проблеми по време на операция, но си нямах и представа, че всъщност казвам истината. Трябваше да искаме допълнителни разходи — вмъкна Албърт.

— Мина ми през ума — отвърна Ройс, — но нали го знаеш Ейдриън. И въпреки всичко си докарахме добра печалба.

— Чакай, така и не казахте как сте прибрали въжето, след като моите отпускачи не са проработили.

Ройс въздъхна:

— Не питай.

— Защо? — ковачът гледаше ту единия, ту другия. — Да не е тайна?

— Искат да знаят, Ройс — рече Ейдриън с широка усмивка.

Ройс се намръщи.

— Той го простреля.

— Какво? — Албърт се изправи тъй рязко, че краката му удариха пода.

— Ейдриън прекъсна въжето с друга стрела.

— Но това е невъзможно — заяви Албърт. — Никой не може да улучи въже от… колко, двеста фута… в пълен мрак!

— Имаше луна — Ройс го поправи. — Да не преувеличаваме излишно. Забравяте, че трябва да работя с него. Освен това, не е като да го е направил с един изстрел.

— Колко стрели? — запита Емералд.

— Какво, мила? — Ейдриън обърса пяната от устата си с ръкав.

— Колко стрели ти трябваха, за да прережеш въжето, глупчо?

— Бъди честен — каза му Ройс.

Ейдриън се намръщи:

— Четири.

— Четири? — рече Албърт. — Бе доста по-забележително, когато си го представях от един изстрел, но все пак…

— Мислите ли, че графът ще се досети? — Емералд се поинтересува.

— При първия дъжд, предполагам — каза Мейсън.

На вратата се почука трижди. Якият ковач се надигна от стола си и прекоси стаята.

— Кой е? — запита.

— Гуен.

Вдигна резето, отвори вратата. Влезе екзотична жена с дълга, гъста черна коса и поразяващи зелени очи.