Читать «Кралица на сенките» онлайн - страница 43

Елин си направи една бърза сметка – луксозни дрехи, нает файтон, дъжд по калдъръма. Колко типично за Аробин да ù спретне такава сценка. Е, поне от любопитство щеше да поиграе по свирката му.

Тя стисна горната част на носа си с два пръста и вдигна глава.

– Знаеш, че трябва да убия кочияша ти, нали?

– Не, не трябва! – изкрещя мъжът и сграбчи трескаво юздите. – Кълна се... кълна се, няма да кажа на никого за това място.

Елин отиде до файтона и дъждът моментално накваси пелерината ù. Кочияшът можеше да издаде местонахождението на жилището ù, да застраши всичко, но... Тя надникна към окъпаното в дъждовна вода разрешително, закачено в рамка до вратата и осветено от малък фенер.

– Е, Келан Опел от улица „Бейкър“, номер шестдесет и три, апартамент две, едва ли ще кажеш на някого.

Кочияшът кимна, пребледнял като смъртник.

Елин отвори вратата на каретата и нареди на детето:

– Излизай. И двете ви искам вътре.

– Еванджелин може да ме изчака тук – прошепна Лизандра.

Елин надникна през рамо и оголи зъби.

– Ако си въобразяваш, че ще оставя детето само в нает файтон насред бедняшкия квартал, направо се връщай в помийната яма, от която идваш. – Обърна се отново към уплашеното момиченце в каретата. – Хайде, малката. Няма да те ухапя.

Това ù беше достатъчно. Еванджелин се примъкна към нея по седалката и светлината от фенера позлати фината ù порцеланова ръчичка, преди да хване тази на Елин и да скочи от каретата. Изглеждаше около единадесетгодишна, имаше стройна фигура, а червенозлатистата ù коса беше прибрана назад в плитка, разкривайки кехлибарените ù очи, които сякаш погълнаха мократа улица и двете жени пред нея. Не отстъпваше по красота на господарката си, макар че и по двете ù бузи личаха дълбоки, назъбени белези. Белези, които обясняваха грозната татуировка от вътрешната страна на китката ù. Била е едно от момичетата на Кларис – докато някой не я беше белязал, лишавайки я от всякаква стойност.

Елин намигна на Еванджелин и докато я водеше през дъжда, каза със съзаклятническа усмивка:

– Струваш ми се мой тип човек.

* * *

Елин отвори и останалите прозорци, за да пусне охладения от дъжда речен полъх в задушния апартамент. За щастие, никой не се мярна по улицата, докато бяха навън, но щом Лизандра стоеше пред нея, Аробин несъмнено щеше да научи за случката.

Елин потупа креслото пред единия прозорец и се усмихна на обезобразеното момиченце.

– Това е любимото ми място в целия апартамент, когато вятърът подухва така приятно. Мога да ти предложа книжка, ако искаш. Или пък – тя махна надясно към кухнята – отиди да си харесаш нещо вкусничко от кухненската маса. Има боровинков сладкиш. – Лизандра стоеше като вцепенена, но Елин добави невъзмутимо: – Ти решаваш.

Като всяко дете от богаташки бардак Еванджелин навярно не получаваше често право на избор. Зелените очи на Лизандра като че ли поомекнаха леко, а момиченцето отвърна с глас, едва доловим над трополенето на дъжда по покрива и прозорците.

– Бих опитала пая, ако може.

След секунда вече я нямаше. Умно момиче, знаеше, че не бива да се пречка на господарката си.