Читать «Кралица на сенките» онлайн - страница 34

Елин се потопи отново във водата и затърка косата си, лицето си, окървавеното си тяло.

Можеше да прости на момичето, потърсило закрила при капитана на стражата след цяла година в ада, потърсило свой собствен шампион.

Но сега тя сама си беше шампион. И нямаше да добавя повече имена на покойници върху кожата си.

Затова още като се събуди сутринта, Елин изпрати писмо до Аробин, в което го уведомяваше, че приема предложението му.

Един валгски демон за краля на асасините.

В замяна на помощта му по спасяването и измъкването на Едион Ашривер, Северния вълк.

8.

Манон Черноклюна, наследница на вещерския клан на Черноклюните, носителка на меча Ветросеч, ездачка на уивърна Абраксос и Водачка на Крилото на кралската въздушна кавалерия, се взираше в едрия мъж от другата страна на черната стъклена маса, усърдно въздържайки нервите си.

Така и не успя да свикне с него през седмиците, които заедно с половината армия на клана Железни зъби прекараха на пост в Морат, планинската крепост на херцог Перингтън. Същото важеше и за останалите от Тринадесетте. Именно затова Астерин, облегната на тъмната каменна стена, държеше кинжалите си в готовност. Затова Сорел стоеше на пост до вратата, а Веста и Лин пазеха отвън.

Херцогът или не забелязваше, или просто не го интересуваше. Обръщаше внимание на Манон само докато се разпореждаше относно тренировките на нейната кавалерия. През останалото време се съсредоточаваше върху армията от мъже с причудлива миризма, лагеруващи в подножието на планината. И изобщо върху всичко в недрата ù – всичко крещящо и ревящо, стенещо в лабиринта от катакомби, издълбан в сърцето на древната скала. Манон нито веднъж не го попита какво криеше в планината, макар че Сенките ù докладваха за каменни олтари, оплискани с кръв, и тъмници, по-тъмни от Мрака. Ако не пречеше на легиона от Железни зъби, Манон не я интересуваше. Оставяше ги да си играят на богове.

Обикновено, особено по време на тези непоносими срещи, вниманието на херцога бе съсредоточено върху красивата, чернокоса жена, която никога не се отделяше от него, сякаш привързана за кръста му с невидима верига. Именно в нея гледаше Манон, докато херцогът сочеше на картата къде трябва да изпрати разузнавачите от Железни зъби. Калтейн – така се казваше.

Никога не проронваше и дума, не поглеждаше никого. Около бялото ù като месечина гърло имаше тъмен нашийник, заради който Манон стоеше настрана от нея. Всички тези хора излъчваха толкова странна миризма. Човешка, но не съвсем. А нейната беше най-силна. Като на най-мрачните, забравени кътчета на света. Като на разровен гроб.

– До следващата седмица искам отчети за дейностите на диваците от Белия зъб – нареждаше херцогът. Поддържаният му ръждивокафяв мустак изглеждаше някак несъвместим с тъмната му, тежка броня. Имаше вид на мъж, еднакво умел и в съвещателната зала, и на бойното поле.

– Трябва ли да се оглеждаме за нещо определено? – попита равнодушно Манон, вече отегчена до смърт. Редовно си напомняше, че е чест да бъде Водачката на Крилото, да командва въздушната кавалерия на Железни зъби. Макар че тук се чувстваше като наказана, а и все още не беше получила вест от баба си, Върховната вещица на Черноклюните, за следващия им ход. Нали бяха съюзници на адарланския крал – не негови лакеи.