Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 8

— Хайде, да се захващаме с това — каза той.

Докато другите един по един се измъкваха от малката зала, Доминик дойде при него.

— Страхуваш ли се? — меко попита тя.

— Можеше и да не питаш — каза той и я погали по бузата с върха на показалеца си. Тя хвана ръката му.

— И аз също се боя — каза тя, целуна го и се притисна в него.

След малко той се дръпна.

— Време е, да вървим.

Обърна се и започна да събира екипировката си. Излязоха заедно. Клод чакаше отвън, държеше дебела намотка въже. Жан-Пол каза на Доминик:

— По-добре да побързаш, за да настигнеш групата си.

Тя кимна, погледна го безмълвно и се отдалечи тичешком. Жан-Пол и Клод тръгнаха припряно към своята цел — малка открита палуба в долната част на корпуса. Жан-Пол излезе треперещ от студ на палубата, опитваше се да не мисли колко невероятно трудна е неговата задача. Ако се провалеше — край на борбата. Макар че хората бяха превзели по-голямата част от огромния въздушен кораб, той все още беше под контрола на Ашли, онази луда компютърна програма. Навсякъде, където минаваха изтръгваха нейните сензори, но тя все пак управляваше повечето основни функции на кораба. Не можеха да се надяват, че тя няма да забие „Господаря Монкалм“ в някой хълм, ей така, от скука. Трябваше да я премахнат. Докато тя не изчезне, хората нямаше да бъдат нищо повече от бълхи в козината на гигантски звяр.

Жан-Пол надникна през парапета. Летяха на голяма височина, това обясняваше и студа. Под себе си не виждаше нищо, освен плътни облаци. Стомахът му се сви, но той се ухили на Клод и весело каза:

— Този път ще стане!

Клод му помогна да пристегне ремъците и провери дали са здраво завързани импровизираните „котки“, които той сложи на ръцете и краката си.

— Когато стигнеш, дръпни здраво три пъти…

— Знам, знам! Няма нужда да ми напомняш. Аз измислих този план, нали така?

Клод като че се обиди и Жан-Пол веднага съжали за думите си. Нервите на Клод бяха не по-малко обтегнати от неговите.

— Не се тревожи! — каза той. — Няма да съсипя всичко накрая.

Той погледна извиващия се нагоре корпус. Тук и на всички други достъпни места по корпуса сензорите бяха методично изтръгнати. За съжаление надолу, където трябваше да отиде той, все още имаше действащи сензори. Трябваше да ги избягва. Дълбоко си пое дъх, нагласи предпазните очила и се прехвърли през парапета. Клод беше завързал края на въжето за една тръба, готвеше се да го отпуска по малко, докато Жан-Пол слиза.

— Щом свърши това, ще се натряскаме жестоко — каза той на Клод, смъкна се надолу и се опита с ритник да забие една от котките в корпуса.

Срещна съпротива. Покритието на външния корпус не беше направено от метал, но все пак беше достатъчно здраво. Опита пак. Този път наточеното острие, вързано за обувката му, се заби. Ритна и с другия крак. Отново успех. Но от многобройните предишни опити знаеше, че му предстои дълга и уморителна работа.

— Довиждане — извика на Клод и площадката се скри от погледа му.

Опитваше се да не мисли за нищо, освен монотонните усилия на слизането. Да измъкне острието на дясната обувка от корпуса, да забие и него; по ред следваше „котката“ на дясната ръка…