Читать «Английският убиец» онлайн - страница 8

Колко ли дълго щеше да му се наложи да остане тук? Шест седмици? Шест месеца? Трудно бе да се каже. Всяка реставрация си имаше своите особености; много щеше да зависи от състоянието на картината. За реставрацията на онази картина на Векелио му бе потрябвала година, макар че по средата на работата си бе взел кратък творчески отпуск — благодарение на Ари Шамрон.

* * *

„Розенбюлвег“ бе тясна уличка, по която едва можеха да се разминат две коли. Изкачваше се стръмно нагоре по склона на Цюрихберг. Вилите бяха стари и големи, сгушени една в друга. Стени с гипсова мазилка, керемидени покриви, гъсто обрасли градинки. Всички бяха такива, освен онази, пред която спря таксито. Издигаше се на едно възвишение и за разлика от съседките си, бе разположена няколко метра навътре от улицата. Обграждаше я висока метална ограда, наподобяваща затворническа решетка. На нивото на паважа имаше врата с входна сигнализация, оборудвана с малка камера за наблюдение. Зад нея се виждаха каменни стълби. Зад тях бе вилата — мрачна сграда от сив камък, с кули и извисяващ се портик.

Колата си замина. Долу, в краката му, се виждаха центърът на Цюрих и езерото. Отвъдният му бряг бе обгърнат от облаци. Габриел си спомни, че в ясен ден оттук можеха да се видят Алпите, но сега и те бяха забулени.

На каменната стена до вратата бе поставен телефон. Габриел вдигна слушалката, чу сигнала и изчака. Нищо. Затвори слушалката, вдигна я отново. Пак никакъв отговор.

Извади изпратения от адвоката факс, който Ишърууд му бе дал в Лондон. „Трябва да пристигнеш точно в девет часа сутринта. Натисни звънеца и ще те въведат вътре.“ Габриел погледна часовника си. Беше девет и три минути.

Докато пъхаше документите обратно в джоба си, заваля. Той се огледа: наоколо нямаше кафенета, където би могъл да поседи спокойно, нито паркове или площади, където би могъл да намери убежище в дъжда. Просто една пустиня от наследени жилищни имоти. Ако се помотаеше още малко на улицата, можеха да го арестуват за скитничество.

Извади мобилния си телефон и набра номера на Ишърууд. Сигурно в момента пътуваше към галерията си. Докато чакаше да го свържат, Габриел си представи как сгърбилият се зад волана на новичкия си и лъскав ягуар Ишърууд пълзи по „Пикадили“, сякаш управлява петролен танкер в опасни води.

— Съжалявам, но има промяна на плана. Човекът, който трябваше да те посрещне, внезапно е заминал извън града. Нещо спешно. Не ми обясни точно. Нали ги знаеш швейцарците, приятел?

— Какво трябва да правя?

— Той ми изпрати секретните кодове за портала и за входната врата. Ще се наложи сам да си отключиш. За теб трябва да има бележка във вестибюла с обяснение къде да намериш картината и стаята си.

— Доста нетрадиционно, не мислиш ли?

— Смятай, че си извадил късмет. Както изглежда, за няколко дни цялата къща ще е на твое разположение и никой няма да наднича над рамото ти, докато работиш.

— Може би си прав.

— Нека да ти дам секретния код. Случайно да имаш хартия и писалка? Кодовете са доста дълги.

— Просто ми го кажи, Джулиан. Вали като из ведро и направо ще стана вир-вода тук, навън.