Читать «Буря се надига» онлайн - страница 8
Робърт Джордан
До стената с инструментите посегна за най-лошата коса, но спря. Вдиша дълбоко и вместо нея свали най-добрата. Върна се при ковачницата и счупи почти цялото държало.
Докато хвърляше настрана откършеното дърво, се приближи Вешир — най-възрастният от ратаите, — повел с въже две кози. Видя острието на косата върху наковалнята и лицето му помръкна. Върза козите за един кол и притича до Реналд, но си замълча.
Как да направи алебарда? Тюлин беше казал, че ставали за смъкване на човек от коня. Е, трябваше да смени дръжката с по-дълъг и прав прът от ясен. Захванатият край на дръжката трябваше да стърчи над острието, оформен грубо като връх на копие и обкован с тенеке отгоре, за здравина. А после щеше да загрее острието и да го намали някъде до средата, та да стане като кука, която да може да дръпне човек от коня и може би да го прободе в същото време. Напъха желязното острие в жаравата и започна да си връзва престилката.
Вешир постоя, погледа, после пристъпи и го хвана за ръката.
— Реналд, какво правиш?
Реналд дръпна ръката си.
— Отиваме на север. Бурята иде и отиваме на север.
— Отиваме на север само заради една буря? Това е лудост!
Почти същото беше казал и Реналд на Тюлин. Отекна далечен гръм.
Тюлин беше прав. Посевите… небето… храната, която се разваляше без причина. Още преди да говори с Тюлин, Реналд го беше знаел. Дълбоко в душата си го беше знаел. Тази буря нямаше да мине отгоре и да изчезне. Трябваше да я срещнат.
— Вешир — заговори Реналд и се захвана отново с работата си, — ти си ратай в тази ферма от… колко, петнайсет години вече, нали? Ти си първият, когото наех. Добре ли се отнасях с тебе и с другите?
— Добър беше с мен — отвърна Вешир. — Но да ме изгори дано, Реналд, никога досега не си решавал да
— Защото и да не заминем, ще е все едно дали сме сели, или не.
Вешир се намръщи.
— Синко — рече Реналд, — ще направиш каквото аз кажа, и толкова. Иди довърши събирането на стоката.
Вешир се поядоса, но се подчини. Добър мъж беше, макар и луда глава.
Реналд издърпа острието от жарта, металът се беше нажежил до бяло. Положи го върху малката наковалня и започна да бие с чука. Екът на метала бе сякаш по-силен, отколкото трябваше да е. Кънтеше като трясък на гръмотевица и звуците се сливаха. Сякаш всеки удар на чука бе сам по себе си част от бурята.
Докато се трудеше, кънтежите сякаш заоформяха думи. Все едно някой мърмореше някъде в тила му. Една и съща фраза непрекъснато.
Продължи да чука, скъси острието и направи кука на края. Още не знаеше защо. Но нямаше значение.
Бурята идеше и той трябваше да е готов.
Фалендре гледаше как кривокраките войници връзват увитото в одеяло тяло на Танера през седлото и се бореше да надвие желанието да заплаче отново, желанието да повърне. Беше старша и трябваше да запази някакво самообладание, ако искаше и другите четири оцелели сул-дам да го направят. Опитваше си да си каже, че е виждала и по-лошо, битки, в които не една сул-дам беше загинала, и не една дамане. Това обаче я наведе на мисълта как точно бяха срещнали смъртта си Танера и Мири и тя потръпна.
