Читать «Буря се надига» онлайн - страница 6

— Да, но къде отивате, Галана?

— На север, приятелю — каза Тюлин. Мина покрай него и сложи ръка на рамото му. — Армия ще се събира, мисля. Ще им трябват ковачи.

— Моля ви — рече Реналд. — Поспрете за няколко минути поне. Ауейн току-що сложи хляб, от ония самуни с мед, дето ги обичате. Можем да го обсъдим това над една игра на камъчета.

Тюлин се поколеба.

— По-добре да тръгваме — каза тихо Галана. — Бурята иде.

Тюлин кимна и тръгна към фургона.

— Може и ти да решиш да дойдете на север, Реналд. Направиш ли го, вземи всичко, което можеш. — Помълча. — Бива те достатъчно в обработката на метал й имаш добри сечива тук, тъй че вземи двете си най-добри коси и ги направи на алебарди. Хич не се скъпи с второ или трето качество. Най-добрите вземи, щото оръжието ще ти трябва.

Реналд се намръщи.

— Откъде знаеш, че ще има война? Тюлин, да ме изгори дано, не съм войник!

Тюлин продължи, все едно не го беше чул:

— С алебарда можеш да смъкнеш някой от коня и да го намушкаш. Пък като си помисля, можеш и третото качество да вземеш да го направиш на два меча.

— Какво знам аз за правене на меч? Или за боравене с меч, впрочем?

— Можеш да се научиш — рече Тюлин и се обърна на север. — Всеки меч ще е нужен, Реналд. Всеки. Идат. — Погледна го през рамо. — Един меч всъщност не е чак толкова труден за правене. Взимаш една коса и я изправяш, после си намираш парче дърво за предпазител, да спира лезвието на врага да не се хлъзне надолу и да ти отреже ръката. Общо взето, просто ще използваш неща, които вече си имаш.

Реналд примига. Спря да задава въпроси, но не можеше да спре да мисли за тях. Бутаха се в мозъка му като добитък, всички се мъчеха да се проврат навън през едната врата.

— Вземи си и добитъка, Реналд — рече Тюлин. — Ще ги ядете — или хората ти ще ги ядат, — а и мляко ще трябва. Ако не, можеш да го разменяш. Храната ще е оскъдна, след като толкова много се развали и зимните запаси привършиха. Вземи всичко, което имаш. Сух боб, сушени плодове, всичко.

Реналд опря гръб на портата. Изведнъж се почувства изнемощял, краката едва го държаха. Най-сетне от устата му се изтръгна само един въпрос:

— Защо?

Тюлин се поколеба. После пристъпи към него и отново сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам, че съм толкова рязък. Аз… е, знаеш ме как съм с приказките, Реналд. Не знам какво е тази буря. Но знам какво означава. Никога не съм държал меч, но баща ми воюва в Айилската война. Пограничник съм. И тази буря означава, че краят иде, Реналд. Трябва да сме там, когато дойде. — Замълча, после пак се обърна и се загледа на север, към трупащите се облаци, както орач гледа отровна змия, която е намерил насред нивата си. — Светлината да ни опази, приятелю. Трябва да сме там.

И след тези думи се качи във фургона. Реналд ги загледа как поеха бавно на север. Дълго гледа след тях изтръпнал.

Далечният гръм изтрещя като камшик, шибнал през хълмовете.

Вратата на къщата се отвори и се затръшна. Ауейн дойде при него, сивата й коса беше прибрана на кок. От години вече беше с този цвят. Рано беше побеляла, а на Реналд цветът му харесваше. Сребристо по-скоро, отколкото сиво. Като облаците.