Читать «Буря се надига» онлайн - страница 515

Силата се вля в него като порой, като бушуващи вълни, изпълващи нов океан. Ранд се пробуди за живот, засиял в блясъка на сайдин и безразличен към това, че всички мъже по света, владеещи Силата, щяха да видят. Засия от мощта й като слънце над света долу.

— ВСИЧКО ТОВА Е БЕЗСМИСЛЕНО!

Затворил очи, извличаше още и още сила. Само два пъти досега се беше чувствал така. Веднъж, когато бе прочистил сайдин. Веднъж, когато бе създал тази планина.

А след това извлече още.

Знаеше, че още сила ще го унищожи. Престанал беше да се безпокои. Гневът, който се беше трупал в него с години, най-сетне изригна на воля, неподвластен на никого и нищо и неустоим. Той разпери широко ръце, стиснал ключа за достъп. Луз Терин бе имал право да се самоубие и да сътвори Драконовата планина. Само че не бе стигнал достатъчно далече.

Ранд можеше да си спомни онзи ден. Пушеците и грохота, рязката болка от Цяра, която върна яснотата на взора и на ума му, докато лежеше сред отломки от рухнал дворец. Но болката бе избледняла пред агонията на осъзнаването. Агонията от това, че вижда красивите стени пропукани и разбити. От това, че вижда купищата трупове на близки и обични хора, разхвърляни като дрипи по пода.

От това, че вижда Илиена, ето там, тъй близо, златистата й коса разпиляна по земята около нея.

Можеше да усети двореца около себе си, как се тресе от хлиповете на самата земя. Или това бе Драконовата планина, пулсираща от неимоверната мощ, която бе привлякъл в себе си?

Можеше да усети мириса на въздуха, натежал от кръв и сажди, от смърт и болка. Или това бе мирисът на умиращия проснат пред него свят?

Ветровете го шибаха и се вихреха, огромните облаци горе се извиваха около себе си като древни левиатани, пропадащи в черна бездна.

Луз Терин бе направил грешка. Беше умрял, но беше оставил света жив, наранен и куцукащ напред. Оставил беше Колелото на Времето все така да се обръща и върти, да носи развалата на тленността и да връща всичко отново. Не можеше да го избегне. Не и без да сложи край на всичко.

— Защо? — прошепна Ранд на вихрещите се ветрове. Силата, нахлуваща в него през ключа за достъп, бе по-голяма от тази, която бе поел в пречистването на сайдин. Навярно по-голяма от всичко, което някой бе поемал някога. Достатъчно голяма, за да разнищи самата Шарка и да донесе сетен мир.

— Защо трябва да правим това отново? — прошепна той. — Вече съм се провалил. Тя е мъртва от собствената ми ръка. Защо трябва да ме караш да преживея това отново?

Над него изтрещя мълния и грохотът й го блъсна в гърдите. Ранд затвори очи, надвиснал над пропаст от хиляди стъпки надолу, сред буря от леден вятър. През клепачите си усещаше ярката светлина на ключа за достъп. Бледнееше пред силата, която държеше в себе си. Беше слънцето. Беше огън. Беше живот и смърт.

Защо? Защо трябваше да правят това отново и отново? Светът не можеше да му даде отговор.