Читать «Буря се надига» онлайн - страница 514

Беше си мислил, че ако стане достатъчно твърд, това ще отнеме болката. Ако не можеше да чувства, нямаше да може да го боли.

Раните в хълбока му запулсираха болезнено. За известно време беше успял да забрави за тях. Но смъртите, които бе причинил, разраняваха душата му. Онзи списък, започващ с Моарейн. Всичко бе започнало да се обърква след нейната смърт. Преди това все още бе имал надежда.

Преди това никога не го бяха поставяли в сандък.

Разбираше какво се иска от него и се беше променил по начин, който смяташе за нужен. Тези промени трябваше да го опазят да не рухне. Да умре, за да защити хора, които не познава? Избран да спаси човечеството? Избран да принуди кралства да се обединят зад него, да унищожи онези, които откажеха да се вслушат? Избран да причини смъртта на хиляди, които се борят в негово име, да трупа душите им на раменете си, бреме, което трябва да понесе? Кой човек можеше да направи тези неща и да съхрани разума си? Единственият начин, който беше видял, бе да откъсне чувствата си и да се превърне в куендияр.

Но се беше провалил. Не беше успял да откъсне чувствата си от себе си. Гласът вътре в него бе толкова малък, но го бодеше като игла и оставяше малки дупки в сърцето му. И най-малките дупки обаче щяха да пуснат кръвта да изтече.

Тези дупки щяха да го изцедят докрай.

Тихия глас вече го нямаше. Беше изчезнал, когато бе хвърлил Трам на пода и едва не го беше убил. Без този глас смееше ли Ранд да продължи? Ако това бе последната останка от стария Ранд — Ранд, който беше вярвал, че знае какво е добро и какво е зло, — какво тогава означаваше мълчанието?

Ранд взе ключа за достъп и се изправи, ботушите изскърцаха в камъка. Беше пладне. Слънцето все още беше скрито зад облаците. Виждаше долу хълмове и гори, езера и села.

— А ако не искам Шарката да продължи? — изкрещя той. Пристъпи до самия ръб на скалата, притиснал ключа за достъп до гърдите си.

— Живеем един и същи живот! — изрева той. — Отново и отново. Правим същите грешки. Кралствата са същите глупави неща. Владетели провалят поданиците си всеки път. Хората продължават да нараняват и мразят, да мрат и убиват!

Вятърът го блъскаше, развяваше кафявото му наметало и плющеше в тънките тайренски панталони. Но думите кънтяха, отекваха над назъбените скали на Драконова планина. Въздухът беше студен и свеж. Сплитът го пазеше да оцелее, но не спираше мраза. Не го беше пожелал.

— А ако реша, че всичко това е безсмислено? — извика Ранд с гръмкия глас на властелин. — Ако не искам да продължи да се върти? Живеем своя живот от кръвта на други! И тези други остават забравени. Каква полза, ако всичко, което знаем, ще изчезне? Велики дела или велики трагедии, всички те са безсмислени! Ще се превърнат в легенди, легендите ще бъдат забравени и после всичко отново ще започне отначало!

Ключът за достъп засия в ръцете му. Облаците горе станаха сякаш още по-тъмни.

Гневът на Ранд запулсира с ритъма на сърцето му, настойчив да изригне на воля.

— А ако той е прав? — изрева Ранд. — Ако е по-добре всичко това да свърши? А ако Светлината през цялото време е била лъжа, ако всичко това е само едно наказание? Живеем отново и отново, вехнем и умираме, пленени в един и същи капан. Трябва ли да бъдем изтезавани вечно?