Читать «Буря се надига» онлайн - страница 2

Колкото до писането, стигнал съм до средата на втората третина. Работим толкова бързо, колкото е благоразумно, и не искаме да ви караме да чакате твърде дълго, за да получите финала, обещан на всички ни преди близо двайсет години. (Г-н Джордан всъщност написа лично този финал, преди да почине, и аз го прочетох. И е фантастичен.) Не съм се опитвал да подражавам на стила на г-н Джордан. Вместо това приспособих своя стил, за да е подходящ за „Колелото на времето“. Главната ми цел бе да остана верен на духа на героите. Фабулата до голяма степен е на Робърт Джордан, макар много от думите да са мои. Представете си тази книга като продукт на нов режисьор, който работи над някои от сцените на филм, като запазва същите актьори и сценарий.

Но това е голям проект и ще отнеме време за довършването му. Моля ви за търпение, докато през следващите няколко години усъвършенстваме този разказ. Държим в ръцете си завършека на най-големия фентъзи епос на нашето време и възнамерявам да се постарая той да бъде направен добре. Възнамерявам да остана верен на желанията и бележките на г-н Джордан. Писателската ми почтеност и любовта ми към тези книги няма да ми позволят да направя нищо по-малко. Накрая, нека настоящите думи останат като най-добрия аргумент за това, което вършим.

Това не е моя книга. Това е книга на Робърт Джордан и в по-малка степен е ваша книга.

Благодаря ви за четенето.

Брандън Сандърсън

Юни, 2009 г.

Пролог

Какво означава бурята

Реналд Фанвар седеше на чардака на стола от черен дъб, който преди две години му беше направил внук му. Гледаше на север.

Към черните и сребристи облаци.

Никога не беше виждал такива облаци. Загърнали бяха целия хоризонт, високо в небето. Не бяха сиви. Бяха черни и сребристи. Тъмни гръмоносни кълба, черни като зимник посред нощ. Пронизани от изумително сребриста светлина, проблясъци на мълнии, които не издаваха никакъв звук.

Въздухът беше натегнат. Натегнат от мириса на прах и на пръст. На сухи листа и на дъжд, който отказваше да завали. Пролетта бе дошла. А посевите му така и не растяха. Един стрък не беше посмял да поникне от земята.

Стана бавно от стола — дървото изскърца и столът тихо се люшна зад него — и пристъпи до края на чардака. Засмука лулата, макар да беше загаснала. Не можеше да се занимава да я разпалва точно сега. Тези облаци го изумяваха. Бяха толкова черни. Като дима от огън по стърнище, само дето никой дим от запалено стърнище не се вдига толкова високо във въздуха. А как да си обясни сребристите облаци? Издуваха се между черните като петна излъскана стомана, блеснали изпод налепа сажди по метал.

Потърка брадичка и огледа двора. Ниска варосана ограда побираше парче трева и шубрак. Храстите бяха изсъхнали до един. Не бяха издържали зимата. Трябваше да ги оскубе скоро. А тревата… е, тревата си беше още просто зимна слама. И бурени даже не бяха поникнали още.