Читать «Корона от мечове» онлайн - страница 532

Изведнъж видя къде се е озовал — сред прекатурени каменни отломки, някои високи колкото него. Тук-там в огромните каменни плочи на пода зееха дупки. Отвсякъде се издигаха високи стени с редици и редици тераси, които ги опасваха. Останала беше само малка част от някогашния огромен купол на покрива, в единия ъгъл. В небето грееха ярки звезди.

Той залитна още една крачка… и пропадна. Замаха отчаяно с ръце. Успя да се хване за някакъв нащърбен ръб. Увисна сред катранен мрак. Пропастта под него можеше да е само няколко разтега или цяла миля дълбока — не можеше да прецени. Можеше да заметне стеги на Въздух и да се хване за нащърбения ръб, само че… Самаил някак бе усетил сравнително малкото количество сайдин, който бе използвал в меча. Имаше малко забавяне преди да ударят мълниите, но Ранд не знаеше колко време му бе отнело, докато избие тролоците. Минута? Секунди?

Той се напрегна и посегна нагоре с лявата си ръка, за да се хване за ръба на ямата. Болката, вече неспирана от Празнотата, го промуши като кинжал. Светли точици заиграха пред очите му. Още по-лошо — дясната му ръка се плъзна по ронещия се камък и той усети как пръстите му отслабват. Щеше да се наложи да…

Една ръка го стисна за дясната китка.

— Глупец си ти — изрече дълбок мъжки глас. — Имаш късмет, че не искам да те видя мъртъв точно днес. — Ръката започна да го издърпва нагоре. — Няма ли да помогнеш поне? — настоя гласът. — Не мисля да те мъкна на раменете си, нито да убивам Самаил вместо теб.

Отърсил се от изумлението, Ранд се пресегна, сграбчи ръба с другата си ръка и започна да се набира нагоре въпреки неописуемата болка в ребрата. И пак въпреки болката успя отново да си върне Празнотата и да сграбчи сайдин. Не преля, но искаше да е готов.

Главата и раменете му се издигнаха над пода и той видя мъжа — едър и малко по-възрастен от него, с черна като нощта коса и черно като на Аша’ман палто. Никога не го беше виждал.

Поне не беше някой от Отстъпниците. Техните лица той познаваше; поне смяташе, че ги познава.

— Кой си ти?

Мъжът се засмя.

— Случаен минувач, да речем. Наистина ли искаш вече да говориш?

Ранд замълча да спести дъха си, напъна се още нагоре, изкара гърдите си над устието на ямата, после кръста. И изведнъж осъзна, че някакво сияние е окъпала пода около двамата, като блясък на пълна месечина.

Погледна през рамо и видя Машадар. Не едно или няколко пипалца, а блеснала сребристосива вълна, сипеща се от една от терасите над тях.

Без да мисли, той вдигна свободната си ръка и белфир се изстреля нагоре — пръчка втечнен пламък, която пресече вълната, лееща се по стената към тях. Смътно забеляза как друга такава пръчка от бял твърд пламък се изстреля от ръката на непознатия, пръчка, която се плъзна срещу неговата. Двете се докоснаха.

Главата му из кънтя като ударен гонг и Ранд се сгърчи, а сайдин и Празнотата се сринаха. Всичко пред очите му се удвои — терасите, каменните отломки, пръснати по пода. Непознатият сякаш стана на двама души и тези двама се сливаха един с друг, и всеки от тях бе стиснал главата си с две ръце. Ранд примигна и се огледа за Машадар. Вълната от сияйна мъгла бе изчезнала; сияние бе останало горе по терасите, но изтъняваше, свиваше се. Дори лишеният от разум Машадар, изглежда, бягаше от гибелния плам.