Читать «Корона от мечове» онлайн - страница 529

Стигна първия ъгъл, сниши се и се огледа. Земята се разтресе под краката му и ревове отекнаха оттам, откъдето бе дошъл, бели мълнии засвяткаха една през друга в сгъстяващия се сумрак. Ранд усети прилива на Земя, Огън и Дух. Писък и рев се надигнаха през гръмотевичния тътен. Със сайдин, пулсиращ в него, той се понесе напред, без да се обръща. Тичаше с изпълващата го Сила дори през сенките, които можеше ясно да отличи.

А навсякъде околовръст се беше проснал великият град, с огромните мраморни палати с по четири-пет купола с различни форми, боядисани в пурпур от залеза на слънцето, с бронзови фонтани и статуи на всяка пресечка, с огромните мраморни стволове на колоните, с кулите си, извисили се пред слънцето. Поне онези, които бяха останали непокътнати. Повечето завършваха с нащърбени върхове. На всеки цял купол по десет други се бяха сгромолясали, спукани като огромни яйчени черупки, със сринал се връх или пропаднала една страна. Статуи лежаха по настилката, разбити на късове, или стърчаха с откършени ръце или обезглавени. Бързо сгъстяващият се мрак се втурна по камарите каменни отломки; тук-там сред руините стърчаха изкривени дървета, като старчески пръсти, протягащи се към небесата.

През улицата откъм някогашен малък палат се бяха пръснали във ветрило тухли и каменна зидария; половината от предната стена липсваше, а останалата част от подпиращата се на колони фасада се беше килнала като пияна към улицата. Той спря насред платното малко пред купищата отломки и зачака, опипвайки за някой друг, който би притеглил сайдин. Да се крие покрай сградите нямаше да е никак добре, и не само защото всяка можеше да рухне по всяко време. Хиляди незрими очи сякаш го следяха от прозорците, зейнали като очните кухини на черепи, следяха го с почти доловимо очакване. Той смътно усети как новата рана запулсира в хълбока му, като жегване с огън, отекващо със злото, прилепило се в самия прах, засипал Шадар Логот. Старият белег се сви като в юмрук. Сравнена с това, раната в стъпалото му наистина изглеждаше далечна. Празнотата запулсира около него, покварата на Тъмния върху сайдин заби в ритъм с ножа, мушкащ между ребрата му. И през деня Шадар Логот беше опасно място. А нощем…

В края на улицата, оттатък един спирален обелиск, като по чудо останал непокътнат, нещо се раздвижи — загърнат в сянка силует, който притича в мрака. Ранд за малко щеше да прелее, но не можеше да повярва, че Самаил ще тръгне така. Още когато пристъпи в града, когато Самаил се бе опитал да срине всичко около Прага му, беше чул ужасни писъци. Тогава умът му почти не ги забеляза. Нищо не вирееше в Шадар Логот, нищо не можеше да живее тук, дори плъхове. Самаил сигурно си беше довел слуги, хора, които без колебание щеше да хвърли на гибел в усилието си да се добере до Ранд. Но навярно някой от тях можеше да отведе Ранд до Самаил. Той затича напред, колкото можеше по-бързо и колкото можеше по-безшумно. Потрошените каменни плочи запращяха под ботушите му със звук на скършени кости. Надяваше се този звук да е толкова гръмък само за усиления му от сайдин слух.