Читать «Корона от мечове» онлайн - страница 528

Тънко поточе на Въздух бутна едното крило, преди да е стигнал до него, твърде тънко, за да го засече някой по-отдалече. Ранд залитна в коридора и се смъкна на коляно. Хълбокът на онзи, другия, пареше на пожар, петата му гореше в люта болка. Ранд измъкна меча си, опря се на него и зачака. Гладко избръснат мъж със закръглени розови бузи надникна към него от ъгъла; показа се достатъчно от връхната му дреха, за да го отличи като слуга. Най-малкото зелените ивици от едната страна на палтото и жълтите по другата приличаха на ливрея. Човекът забеляза Ранд и много, ама много бавно, сякаш ако се движеше толкова бавно, нямаше да го видят, се отдръпна. Рано или късно Самаил трябваше да…

— Иллиан е мой! — Гласът прокънтя във въздуха от всички посоки и Ранд изруга. Трябваше да е същият сплит като този, който той самият бе използвал на площада, или нещо подобно; изискваше толкова малко Сила, че нямаше да усети същинските потоци дори да се намираше на десет крачки от мъжа. — Иллиан е мой! Няма да унищожа това, което ми принадлежи, за да те убия, и няма да позволя и на теб да го унищожиш. Има дързостта да дойдеш за мен чак тук? Ще имаш ли куража да ме последваш отново? — Леко насмешлива нотка прониза кънтящия глас. — Кураж ще имаш ли? — Някъде отгоре се отвори и затвори Праг: Ранд не се усъмни, че е точно това.

Кураж? Дали той щял да има кураж?

— Аз съм Преродения дракон — промърмори Ранд — и сега ще те убия. — Запреде Праг и пристъпи през него, на няколко етажа по-нагоре.

Озова се в коридор с ярки гоблени по стените, показващи кораби и море. В другия му край последният пурпурен резен на слънцето блестеше през колонадата на откритата тераса. Във въздуха висеше утайката от Прага на Самаил — разсипващи се нишки от потоците, като сияещи призраци. Но не толкова смътни, че Ранд да не може да ги отличи. Той запреде и спря. Беше скочил тук, без дори да си помисли за клопка. Ако повтореше точно това, което бе видял, щеше да пристъпи точно там, където и Самаил, или достатъчно близо, за да е без значение. Промени го съвсем леко — нямаше как да е сигурен дали промяната ще е на петдесет, или на петстотин стъпки, но и едното, и другото щеше да е достатъчно близо.

Вертикалната сребриста резка се завъртя да се отвори и разкри пред очите му загърнати в сумрак величествени руини. Гледано през рамката на Прага, слънцето там бе малко по-дебел червен резен, наполовина скрит от рухнал купол. Ранд познаваше това място. Последния път, когато бе идвал тук, беше добавил още едно име към списъка на Деви в главата си; първия път го беше последвал Падан Фейн и се беше превърнал в нещо повече от Мраколюбец, в нещо по-лошо от Мраколюбец. Това, че Самаил беше побягнал в Шадар Логот, приличаше на описан пълен кръг, по много пътища. И сега, когато един от тях бе отворен, време за губене нямаше. Преди Прагът да спре да се уширява, той пристъпи и се озова сред опустошения град, наричан някога Аридол, и се затича с куцане, оставяйки рамката да се затвори. Ботушите му заскърцаха по напуканите камъни на уличната настилка.