Читать «Господарят на хаоса» онлайн - страница 2

— Не! Не! Не!

После мъжът запищя и писъкът се разнесе до безкрай и бавно, много бавно заглъхна, сякаш пищящият бе запокитен невъобразимо далеко. Едва сега мечът бе готов.

Още един ковач се появи — може би същият, а може би друг — и повлече жената с децата. Тя най-накрая намери в себе си трошица кураж и се задърпа и задра с нокти ковача, но съществото изобщо не трепна и завлече всички вътре. Чуковете отново закънтяха, поглъщайки детския плач.

Един готов меч, един се правеше и още два оставаха. Демандред никога не беше виждал по-малко от петдесет пленници, чакащи ред да дадат лептата си на Великия властелин на Мрака. Мърдраалите сигурно наистина скърцаха със зъби.

— Шляеш се, когато си призован от Великия властелин? — Гласът прозвуча като смъкваща се гнила кожа.

Демандред се извърна бавно — как смееше един Получовек да се обръща към него с такъв тон! — но назидателните думи замряха в устата му. Не заради безокия взор на восъчнобледото лице, който внушаваше ужас у всеки човек — той отдавна го бе изкоренил от себе си, — а за друго. Всеки мърдраал беше на ръст колкото висок мъж, по-скоро змийски гъвкава имитация на мъж. Този обаче стърчеше с още една глава и рамене отгоре.

— Ще те заведа при Великия властелин — каза мърдраалът. — Аз съм Шайдар Харан. — Чудовището се обърна и закрачи нагоре по склона. Тъмният му плащ висеше неестествено неподвижен.

Демандред се поколеба. Имената на Получовеците винаги бяха на извратения език на тролоците. Но „Шайдар Харан“ произлизаше от така наречения днес Древен език. И означаваше „Ръка на Тъмния“. Нова изненада, а Демандред никак не обичаше изненадите, особено в Шайол Гул.

Входът в планината по нищо не се отличаваше от другите отвори сред скалите, само дето от него не излизаше дим или пара. Зееше достатъчно широк, за да влязат през него двама души един до друг, но мърдраалът поведе. Пътеката почти веднага се заспуска стръмно надолу с добре отъпкан, сякаш настлан с плочи под. Студът изчезна и бавно се замени с нарастващ зной. От камъка струеше бледорозова светлина, по-ярка от сумрака навън. Проядени шипове се спускаха от тавана като каменни зъби, готови да захапят.

Изведнъж той забеляза нещо. Всеки път, когато бе минавал оттук, тези шипове почти отъркваха темето му. Сега се бяха отдръпнали от мърдраала с почти две длани, ако не и повече. Изненада го не това, че тунелът е станал по-висок — странностите тук бяха нещо обичайно, — а това, че на Получовека е оставено толкова пространство. Великият властелин напомняше за себе си и на мърдраалите, също както и на хората. Това допълнително пространство беше факт, който трябваше да запомни.

Тунелът изведнъж го изведе на широка издатина над езеро от разтопен камък — червенина, напръскана с черно, в която танцуваха пламъци колкото човешки бой. Покрив нямаше, само една огромна дупка, издигаща се през планината до небе, което не беше небето на Такан-дар. Пред него дори небето на Такан-дар изглеждаше нормално с диво набраздените си облаци. Това място тук хората наричаха Гърнето, или Ямата на ориста, без сами да знаят колко уместно е името.