Читать «Небесният огън» онлайн - страница 588

— Той ми каза, Луз Терин — изкрещя тя и запокити белия парцал във въздуха. Нещо го подхвана и в миг го изду в окървавени, прозрачна статуя на Хаднан Кадийр — беше кожата му, одрана цялата. Фигурата се сви и се срина на земята, а гласът на Ланфеар се извиси до писък: — Позволил си на друга да те докосне! Пак!

Миговете се бяха слепили един в друг и всичко стана наведнъж.

Преди Ланфеар да стъпи върху каменните плочи на пристана, Моарейн надигна още повече полите си и се затича право към нея. Колкото и бърза да беше, Лан се оказа още по-бърз, пренебрегвайки вика й: „Не, Лан!“ Мечът се измъкна, дългите крака го понесоха пред нея, сменящият цветовете си плащ се развя. Изведнъж той като че ли се блъсна в невидима каменна стена, отскочи назад и отново, залитайки, се опита да се хвърли напред. Още една крачка и сякаш нечия гигантска ръка го шибна отстрани и той отхвърча на десет крачки във въздуха и падна на камъните.

Докато той все още се носеше във въздуха, Моарейн се хвърли напред и се озова лице в лице с Ланфеар. Само за миг. Отстъпницата я изгледа, сякаш учудена какво е застанало на пътя й, а после Моарейн бе шибната настрана така силно, че се претъркули няколко пъти и се скри под един от фургоните.

По пристана се възцари суматоха. Само няколко мига, откакто фургонът на Кадийр беше избухнал, но само слепият нямаше да разбере, че жената в бяло борави с Единствената сила. По кейовете засвистяха брадви, режещи въжета, за да освободят баржите, и екипажите им затласкаха отчаяно съдовете навътре към реката. Гологърди докери и граждани в тъмни облекла с бой си запробиваха път към спасителните палуби. В другата посока мъже и жени се стичаха С писъци и рев към портите и занапираха да влязат в града. А сред тях фигури в кадин-сор надигнаха була и връхлетяха срещу Ланфеар с копня, ножове и голи ръце. Не можеше да има съмнение кой бе източникът на атаката, нито че се сражава с помощта на Силата. Но въпреки това те се стекоха за танц с копията.

Огън се срина над тях на вълни. Стрелите му заразкъсваха онези, които продължаваха напред, и дрехите им пламваха. Не че Ланфеар всъщност се биеше с тях или им обръщаше особено внимание. Все едно че пропъждаше от себе си досадни мухи и хапливчета. Бягащите изгаряха също като онези, които продължаваха да връхлитат за бой. Тя закрачи към Ранд, все едно че нищо друго не съществуваше.

И всичко това — само за няколко удара на сърцето.

Три стъпки беше направила, когато Ранд сграбчи мъжката половина на Верния извор — разтопена стомана и кършещ стоманата лед, сладък мед и купчина воняща тор. Дълбоко в покрова на Празнотата борбата за оцеляване изглеждаше далечна, битката пред него — не по-малко. Докато Моарейн изчезваше под фургона, той преля, притегли зноя от пламъците на Ланфеар и го потопи в реката. Пламъците, поглъщащи доскоро човешки силуети, изчезнаха. В същия миг той отново запреде сплитовете и се появи призрачно сивкав купол, удължен овал, обгръщащ него, Ланфеар и повечето фургони, почти прозрачна стена, изключваща всичко, което вече не беше попаднало вътре. Още докато затягаше сплита, не беше сигурен какво е това и откъде е дошло — някакъв спомен от Луз Терин сигурно, — но пламъците на Ланфеар се заблъскаха в сумрачните му стени и спряха. Смътно успя да зърне хората отвън: мнозина се тресяха по камъните — беше отнел пламъците, но не и разкъсването на плътта; вонята на изгоряло все още висеше във въздуха — но повече от онези, които вече бяха обгорени, нямаше да се подпалят. И вътре се търкаляха тела — купчини овъглени дрипи, някои от които все още плахо помръдваха и стенеха. Всичко това не я интересуваше. Прелетите от нея пламъци загаснаха — нали мухите бяха разпръснати; тя дори не се огледа настрани.