Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 199

-      Крис! - беше Том.

Все още замаян, Крис се обърна и видя него и Грег с онзи огромен вълчак да чакат в края на пътя, който щеше да ги отведе до болницата и извън Рул.

Когато ги настигна, Крис каза глупавато:

-      Беше толкова... толкова голямо.

-      Знам - каза Том. В ръцете му Алекс пое дъх. Той я притисна към себе си, завъртя коня и се насочи на север. - Остави, Крис! - рече. - Не гледай назад!

ДЪЛГАТА РАЗХОДКА

Изглежда, беше ранно лято, въпреки че той не можеше да е напълно сигурен. Крис седеше с кръстосани крака на плоска изпъстрена със зелени петна базалтова плоча под лъчите на слънцето. Денят беше безоблачен, небето бе замъглено в бяло там, където се срещаше с индигото на езерото, и малко по-тъмно, с цвят на протъркани дънки, точно над главата му. Северният ветрец с аромат на студено желязо и на смърч разроши косата му. Понесено от долината на около триста метра надолу, дойде самотното крякане на дървесна жаба. Право на север, край далечния бряг, той преброи поне пет тънки и скалисти обрасли с дървета резени и по-голямо зелено петно, разстлано над водата като протегната ръка.

Измъкна острието на джобното си ножче, отряза парче сирене, откъсна комат от ронлива франзела и постави резена отгоре. Задържа храната под носа си, вдиша масления аромат на топъл чедър и прясно изпечен хляб, после отхапа. И изстена.

Точно зад дясното му рамо дойде нисък смях.

-      Добро е, нали? - каза Питър.

-      Боже мой! - измънка той през хляб и сирене. - Трябва да се науча как да го правя.

Смехът на Питър беше лек като въздишка.

-      Е, първо трябва да имаш няколко крави. О, и малко брашно. Мая. Захар. Химозин¹ и...

-      Човек може да си помечтае. - Той откъсна още хляб. - Не бъди такъв досадник!

-      Аз? Никога! - Бълбукане, после преглъщането на Питър и доволна въздишка. - Искаш ли?

-      Боже! - Той се престори, че мисли. - Не знам... Не съм пълнолетен.

-      Като надлежно назначен служител на реда и твой водач, настоявам. Обещай да не падаш от хребета и никой няма да разбере - каза Питър. - Освен това старите правила не са приложими вече, особено тук.

-      Е, щом поставяш въпроса по този начин. - Крис пое бутилката, която Питър подаде през рамото му. Тя беше запотена от студ. Когато допря гърлото ѝ до устата си, това, което потече по езика му, беше свежо и студено, миришеше малко... на грейпфрут? Затворил очи, той отпи, съсредоточен върху вкуса на виното.

Замисли се: „Трябва да запомня това, всичко, всяка секунда. Може никога да не се появи отново“.

-      Е? - Можеше да усети как топлината вече се разлива към главата му и помисли, че трябва много да внимава по пътя надолу. Ако това беше проблем тук. Ако Питър изобщо следеше. - Кажи ми какво гледам!

-      Тъндърбей отляво - каза Питър, посочвайки на северозапад към далечна мъглива панделка от пурпурни планини. - От тук, където сме сега, на Нефритения хребет, остров Амигдалоид е най-далечният бариерен остров, онзи много дългият и тънък на север. Това голямо петно отдясно - с периферното си зрение Крис видя ръката, която сочеше - е западният край на Петопръстия залив. Пренасял съм лодката чак дотам. Истински убиец. Носех само каяк и раница. Представяй си кану. Раменете ме боляха с дни.