Читать «В плен на магията» онлайн - страница 9

Майка ми ме наблюдаваше много внимателно.

— Софи — каза ми и тонът й ме накара да изстина, — абатство Торн изгоря преди почти три седмици.

Зяпнах я неразбиращо:

— Това е невъзможно! Нали бях там. Бях там снощи…

Мама поклати глава, протегна се и сложи длан на бузата ми.

— Миличка, стават седемнайсет дни, откакто научихме какво е станало в Торн. Мислех, че… — Гласът й се прекърши. — Мислех, че са те заловили или си била убита. Когато Финли те донесе снощи, имах чувството, че е станало чудо.

Направо ми се зави свят.

Седемнайсет дни!

Спомних си как влязох в Итинериса, помнех смазващата и абсолютно неподвижна тъмнина в него. Но оттогава сякаш бяха изминали не повече от една-две минути, преди да се озова по гръб насред гората. Как така седемнайсет дни?!

После ми хрумна и друго:

— Щом е изминало толкова време, откакто абатството е изгоряло, трябва да сте чули нещо за татко. Или за Кал, за сестрите Касноф…

— Няма ги — намеси се някой от прага на стаята.

Рязко извърнах глава в тази посока и се намръщих. На касата на вратата се бе облегнала някаква жена, която държеше в ръка чаша, от която се вдигаше пара. Облечена бе в дънки и обикновена черна тениска, а червената й коса, малко по-тъмна от тази на Изи, бе сплетена на дълга плитка и преметната през рамото й.

— Изчезнали са от лицето на земята — продължи тя и влезе в стаята.

Усетих как тялото на майка ми се напряга.

— Джеймс Атертън, двамата млади магьосници, онези вещици Касноф и техният демон играчка — добави жената. — Смятахме, че и ти си изчезнала с тях, преди да се появиш тук и да се опиташ да убиеш дъщеря ми.

Досещах се, че жената е Айслин Бранник, но досещането е едно, а потвърждението — съвсем друго. Имах чувството, че сърцето ми е слязло в петите.

Прочистих гърло:

В своя защита мога само да кажа, че тя първа ми извади нож.

За моя изненада Айслин издаде дрезгав звук, който можеше да мине за смях.

— Изпий това — каза тя и ми подаде чашата.

— Ъ-ъ, не, няма да стане — отвърнах аз, вперила подозрително поглед в тъмнозелената течност, която миришеше на бор и пръст. Имайки предвид, че ми я подаваше майката на Изи, сигурно бе отровна.

Айслин обаче само сви рамене.

— Ами добре. На мен ми е все едно дали ще те боли главата.

— Всичко е наред — увери ме майка ми, без да сваля очи от Айслин. — Ще се почувстваш по-добре, ако го изпиеш.

— Как, като умра ли? — попитах. — Е, така главоболието ми наистина ще изчезне, ама умирането ми се струва твърде сериозен страничен ефект.

— Софи — измърмори предупредително мама.

Айслин обаче само ме изгледа проницателно, с лека усмивка на устните.

— Определено е устата — каза и погледът й се насочи към майка ми. — Сигурно го е наследила от него. Ти винаги си била тиха и кротка.

Погледнах объркана майка си, но тя все още се взираше в Айслин Бранник. Лицето й бе много бледо.

— Трябва да сте долу след пет минути — отсече Айслин и се приближи към леглото. — Семейно събрание.

Отпих предпазливо от топлата течност. Вкусът й бе по-неприятен от вида, но веднага щом преглътнах, почувствах как болката в черепа ми отслабва. Затворих очи и се облегнах на възглавницата.