Читать «В плен на магията» онлайн - страница 11

— Да, това го схванах — промърморих, отметнах завивката и се изправих.

Излязохме от спалнята на една слабо осветена площадка. На този етаж имаше само още една стая, а аз изведнъж си спомних абатство Торн и всичките му коридори и помещения. Все още ми бе трудно да повярвам, че такава грамадна къща просто… я няма.

Тръгнахме по тясно стълбище, което свършваше с ниска арка. Минахме под нея и се озовахме в друга сумрачна стая. Тия хора да не би да мразеха светлината?

Забелязах древен зелен хладилник и кръгла дървена маса, поставена пред прозорец със зацапани стъкла. Въздухът бе изпълнен с аромат на кафе, на плота имаше недояден сандвич, но кухнята бе празна.

— Сигурно са във военната зала — подхвърли мама сякаш на себе си.

— Чакай малко… Правилно ли чух? „Военната зала“?!

Майка ми обаче вече бе излязла от кухнята и зави зад ъгъла. Аз я последвах по-бавно, като се опитвах да „почувствам“ къщата. Първата дума, която ми хрумваше, бе „спартанска“. В Торн имаше толкова много предмети — картини, гоблени, декоративни фигурки, даже рицарски доспехи, за бога! — че човек не смогваше да ги асимилира всичките. Тук сякаш се бяха отървали от всичко, което не бе абсолютно необходимо. Всъщност май липсваха дори неща от първа необходимост. До този момент не бях видяла баня и тоалетна, например.

Липсваха прозорци, само няколко флуоресцентни лампи на тавана хвърляха нездрава светлина върху всичко в помещението. А въпросното „всичко“ включваше овехтяла кафява кушетка, три-четири сгъваеми метални стола, две лавици с книги, няколко кашона и голяма кръгла маса, зарината с документи.

А, да, и оръжия.

Навсякъде из стаята бяха пръснати най-различни зловещи и смъртоносни на вид пособия. На кушетката бяха подпрени три арбалета, а върху едната лавица имаше купчинка звезди за мятане, каквито ползват нинджите. Май им викаха „шурикени“.

Изи бе седнала с кръстосани крака на дивана и държеше книга с меки корици. Не вдигна поглед, когато влязохме, и се зачудих какво толкова интересно чете. Най-вероятно „Как да убиваме чудовища, за начинаещи“ или нещо от тоя род.

В стаята имаше още само двама души: Айслин и момиче приблизително на моята възраст. Когато с майка ми пристъпихме прага, и двете рязко вдигнаха глави от листовете, които съсредоточено изучаваха. В специален калъф на колана на момичето висеше електрическо фенерче. Значи това бе Финли, Повелителката на фенерчетата. Потърках с длан тила си, а тя ми се намръщи.

Обърнах се към своята кротка, обичаща книгите майка — жена, която не бях виждала да убива дори муха.

— Съжалявам, ама хич не мога да повярвам, че си израснала тук. Просто е невъзможно.

Изведнъж се чу свистене и усетих как нещо прелита покрай лицето ми. С периферното си зрение забелязах как майка вдига ръка и пръстите й се свиват около дръжката на нож — нож, който очевидно току-що бе хвърлен към главата й. Всъщност цялата случка се разви за по-малко от секунда.

Преглътнах с усилие:

— Както и да е.

Майка ми не каза нищо, но погледът й бе прикован в Айслин, чиято ръка все още бе леко вдигната.