Читать «В плен на магията» онлайн - страница 55

— Какво става тук? — разнесе се силен, познат глас.

Чудесно. Просто супер! Все едно не ни стигаше другото, а трябваше да се появи и Ванди. Домакинката на „Хеката“ (тя бе нещо средно между достолепна матрона и затворническа надзирателка) задъхана си проправяше път през тълпата. Лилавите татуировки, които бяха белязали кожата й след Очистването, изглеждаха почти черни на почервенялото й лице.

— Слизайте на долния етаж! Веднага!

Групичката ученици се раздвижи отново, а Ванди се втренчи ядосано в мен и Джена.

— Само още веднъж си покажете зъбите, госпожице Талбът, и ще си направя обици от тях! Ясно ли се изразих?!

Вярно, че Джена измърмори едно „Да, госпожо“, но тонът и придаваше съвсем друг смисъл на думите.

Двете хукнахме след останалите, които тъкмо се редяха на опашка пред залата.

— Е, поне едно нещо тук не се е променило — отбеляза Джена.

— Да, очевидно проклетията на Ванди е константна величина. Това ми действа успокояващо.

Далеч от успокояващо обаче бе въздействието на училището през нощта. През деня то ни се бе сторило просто потискащо. Сега, когато се бе спуснал мракът, си беше направо зловещо. Преди старовремските газени лампи по стените разпръскваха мека златиста светлина, която създаваше усещане за уют. Сега в тях съскаха зловредни зеленикави пламъци, които хвърляха страховити сенки навсякъде.

Докато се придвижвахме по коридора, се вмъкнах за миг в една от приемните. Големият прозорец, който гледаше към езерото (и къщичката на Кал), бе строшен. Гнусната сива мъгла нахлуваше в помещението през зеещата дупка и се стелеше по пода. Забелязах, че няколко от снимките, които преди бяха наредени по стените, сега лежат на килима.

— Знам, че въпросът „Ама какво става тук?!“ малко се изтърка — обърнах се към Джена, — но все пак ще го задам: Какво става?

Тя се вгледа в мъглата и поклати глава.

— Все едно цялата къща е болна — каза. — Или отровена. Както и островът.

— Възможно е. В крайна сметка на него има огромна яма, в която Касноф създават демони!

Двамата с Арчър бяхме открили дупката през лятото; още сънувах кошмари за таласъмите, които я охраняваха.

— Толкова злокобна и могъща магия… Как мислиш, дали би могла да зарази целия остров?

— Не бих се учудила — разтревожено измърмори Джена.

— Да не би счупените прозорци да са новата архитектурна мода? — попита появилият се зад нас Арчър и надникна в стаята.

— Така изглежда — отвърнах.

Все още гледах през прозореца, когато забелязах слаба светлинка в мрака. След малко се досетих, че идва от къщичката на Кал. Дали там имаше някого? Дали Кал бе в нея?

Светлинката обаче изчезна почти веднага. Намръщих се и обърнах гръб на приемната. На прага плъзнах отново ръка в дланта на Арчър, но после се сетих за думите на Навзикая. Може би сега не бе най-подходящият момент за публични демонстрации на чувства.

Тримата влязохме последни в някогашната бална зала.

Поне тук нещата изглеждаха почти същите. Но пък и зоната по принцип бе едно от най-странните помещения в „Хеката“, така че това не значеше нищо. Все пак изпитах облекчение, когато забелязах познатите, различни по цвят и размери маси и столове, а не пънове, например.