Читать «Джунглата» онлайн - страница 181

Кабрило вече беше започнал да обмисля задачата, когато случайно погледна към екрана. Солей не се виждаше. Той се протегна, нагласи камерата и видя, че я свалят на борда. Марк и Ерик гледаха тревожно, което го накара да се запита дали всичко е наред. Когато стъпи на палубата, тя дръпна рязко едно от въжетата на парашута, изваждайки въздуха от тази страна и започна да сгъва купола. Ерик й помогна да го свие на топка, а вятърът се бореше да го напълни отново. Марк Мърфи тичаше към надстройката.

Хуан превключи на предната камера и на плазмения екран на стената се появи носът, който пореше водите на Средиземно море. Минаха десет минути, а Мърф не се появи при него в операционния център. Тогава председателят го потърси по телефона в стаята му.

— Всичко наред ли е?

— Хуан, в момента съм малко зает — отговори Марк и затвори.

Вместо да седне и да чака ексцентричния гений, Кабрило слезе до предния трюм — голямо празно пространство, което използваха, когато пренасяха законен товар като част от своето прикритие. А когато беше празен, както сега — за сгъване на парашути. Когато попита за Ерик, Солей му каза, че е последвал почти по петите Марк.

— Имаше вид сякаш много се забавляваш — каза той.

— Не беше като скока ми от Айфеловата кула, но наистина се забавлявах.

Тя беше проснала парашута на дървената палуба и оправяше въжетата за отваряне. Беше очевидно, че знае много добре какво прави.

— Колко скока имаш?

— От сгради или самолет? От сгради, антени, мостове и върхове съм скачала десетина пъти, а от самолет — стотици.

Хуан забеляза, че погледът й вече не е на преследвана и че нездравата бледност е почти изчезнала. Все още се забелязваха следи, особено когато се опитваше да се усмихне — сякаш не заслужава и миг щастие. Кабрило си спомни, че и той изпитваше подобни чувства, след като жена му загина. Това беше средство човек да се самонаказва за нещо, което не е негова вина, но с времето тази нужда избледняваше.

— Скачала ли си от Ню Ривър Гордж в Западна Вирджиния?

Това беше висящ мост с височина 276 метра и се смяташе за едно от най-добрите места за екстремни скокове в света.

— Разбира се — отговори тя с такъв тон, сякаш я беше попитал дали диша. — А ти?

— Някога, когато работех за една организация, групичка колеги отидохме и го направихме.

— Линда ми каза, че си работил за ЦРУ.

Хуан кимна.

— Беше ли вълнуващо?

— През повечето време е досадно като всяка канцеларска работа. Друг път си толкова уплашен, че каквото и да правиш, дланите ти все са влажни.

— Мисля, че това е истинска опасност — кимна тя. — А това, което правя аз, е преструвка.

— Честно да ти кажа, не знам. Дали ще те застреля някой граничар, или няма да ти се отвори парашутът при скок от три хиляди метра — резултатът е все един и същ.

Очите й леко пробляснаха.

— О, но аз имам резервен парашут.

— Знаеш какво имам предвид.

Усмивката й потвърждаваше, че е така.