Читать «Мината на цар Соломон» онлайн - страница 246

— Кажи му другото — подкани го Фей.

— А, да. Спомняш ли си сейфа, който не си могъл да отвориш в мината?

— Мърсър опита всичко освен динамит — обади се Селоме.

— Джанели отказа да ни каже комбинацията, затова се свързахме с производителите и те ни изпратиха един от техниците си. Предполагам, че малкият сейф е бил най-новото в технологията, защото човекът се мъчи цяла седмица, докато го отвори.

— И? — Фей беше най-развълнувана от всички, макар да знаеше историята.

— Вероятно си чул слухове за огромен диамант, намерен, докато сте работили в мината. Е, оказаха се верни. Диамантът тежи сто и двайсет карата и експертите в Антверпен казаха, че ще го шлифоват до шейсет.

— Господи! — изуми се Мърсър. — Диамант с такъв размер е безценен. Някой колекционер би дал цяло състояние за правото кристалът да носи неговото име.

— Вече е говорено по този въпрос.

— Кой е щастливецът?

— Народът на Еритрея го подари на Природонаучния музей „Смитсониън“. Диамантът ще бъде изложен в геоложката зала. — Дик Хена сияеше. — И ще се нарича „Мърсър“.

Мърсър усети, че в очите му напират сълзи, и се обърна, преди другите да видят колко е трогнат от този жест. Щом се съвзе, той погледна Селоме.

— Знаеше ли за това?

— Научих го, когато се обадих на министъра, отговарящ за мините — усмихна се тя. — От името на моя народ искахме по някакъв начин да ти благодарим за онова, което направи за нас.

Мърсър се почувства неудобно, но изражението му беше доволно.

През нощта Селоме и Мърсър се любиха в голямата спалня. Докато лежаха на влажните смачкани чаршафи, тя сложи глава на гърдите му, така че Мърсър да не вижда лицето й, когато говори.

— Изглеждаш променен от сутринта. Заради диаманта ли е?

Той я уважаваше достатъчно, за да отклони въпроса.

— Не.

Как да й обясни? С какви думи да й каже, че въпреки онова, което бяха преживели заедно, иска да се прибере вкъщи и да се върне към живота си преди обаждането на Прескът Хайд? Трябваше да забрави този кошмар. Не беше справедливо да включва и Селоме, но тя беше част от това. Всичко беше много болезнено — образите на Гиби, отец Ефраим и мумуфицираните деца, труповете, които бе открил в другата мина, и лицето на Чавес, когато могилата от камъни се взриви. Трябваше да минат години, докато ужасът избледнееше, а някои сцени щяха да го обсебват до края на живота му.

— Тогава са Дик и Фей — каза тя. — Те ти напомнят, че далеч оттук имаш друг живот, и ти изгаряш от нетърпение да се върнеш в него.