Читать «Мината на цар Соломон» онлайн - страница 247

— Селоме, аз…

Не изгаряше от нетърпение, но трябваше да се върне. Мърсър искаше да прекъсне всяка връзка със случилото се и да обърне нова страница, ако иска възстановителният процес да започне.

— Знам, Филип, разбирам. Готов си да се прибереш вкъщи. Не мисли, че не очаквах това. — Тя беше на път да се разридае. — Когато се запознахме, усетих, че в теб има болка, нещо от миналото ти, от което не можеш да се отървеш. Болката вече изчезна, но може би се страхуваш, че и това преживяване ще те преследва.

Мърсър се усмихна.

— Ти накара спомените да избледнеят. Мислех, че съм се отказал от хората и съм се изолирал от тях, но ти ми напомни, че в душата ми още има жива искрица. Никога няма да да мога да ти се отплатя за онова, което направи за мен. — И в същия миг Мърсър осъзна, че може да го стори. — Заклех се пред себе си, че няма да казвам на никого, но ще споделя нещо с теб. Искам обаче да ми обещаеш, че тайната ще остане тук, затворена между тези стени.

Селоме се изви, за да го погледне. Сериозният му тон привлече вниманието й.

— В пещерата, където умря Махди, видях нещо, което не мога да си обясня. Опитвам се да проумея какво беше и да намеря научно обяснение, но не мога.

— Какво беше? — попита Селоме, предчувствайки какво ще чуе. Тялото й се разтрепери.

— Не приличаше на никое природно явление, което съм виждал. Беше неземна синя светлина. Блестеше и пулсираше като жива. Не видях какво я предизвиква, но съм убеден, че кивотът със завета беше там долу при нас. Левин е имал право.

— Трябва да кажем на някого! Боже мой, трябва го извадим. Знаеш ли какво означава това?

— Да. Колко хора умряха за кивота? Ако търсенето продължи, ще загинат още, докато целият Израел бъде унищожен, а може би и светът. Не, Селоме, не трябва да отиваме да го търсим. Кивотът беше затрупан под милиарди тонове скали и трябва да остане там. Спомняш ли си думите на отец Ефраим, че Господ е заповядал на Мениелек да го занесе в Африка? Може би това е било именно поради тази причина. Кивотът е бил предназначен да бъде символ за почитането на Бога, а не средство, заради което хората да се избиват. Още не сме готови за него.

— Но… — Гласът й постепенно заглъхна. Тя знаеше, че Мърсър има право.

— Казах ти го, за да знаеш истината. Това е подаръкът ми за помощта ти.

Селоме разбра какво му е струвало да разкрие тайната. Вътрешният конфликт бе изострил чертите на лицето му и свил мускулите на тялото му.

— Благодаря — прошепна тя. — Мисля, че моят подарък съвсем не беше толкова болезнен. Сега съм ти длъжница.

— Нямаме дългове. Квит сме.

— Е, какво ще правиш, като се прибереш вкъщи? — Спокойното й изражение показа, че наистина са квит. — Ще намериш ли ново приключение, което да завладява мислите ти и да ти помогне да ме забравиш?

— Никога няма да те забравя и не искам повече никакви приключения. След няколко седмици ще изнасям лекции в Пенсилвания по спасителни операции в мина, а после се надявам да замина за Гренландия като участник в научна експедиция. В сравнение с онова, което заедно с теб преживяхме, това ще бъде разходка.