Читать «Брегът на скелетите» онлайн - страница 7

— Ще копаем.

Без да говорят повече, двамата мъже започнаха да изтребват земята, с която бушменът грижливо бе покрил скъпоценния кладенец, за да не пресъхне в горещината. Дланите на Райдър бяха големи и толкова мазолести, че можеше да ги използва вместо лопати. Той ги забиваше в рохкавата пръст, без да обръща внимание на малките камъчета. Варли имаше ръце на картоиграч. Гладки и с маникюр, но и той ги забиваше също толкова здраво като водача. Жаждата му помагаше да не обръща внимание на порязванията, ожулванията и кръвта, която започна да капе от върховете на пръстите му.

Двамата изровиха петдесетина сантиметра пръст, но още нямаше и следа от вода. Трябваше да разширят дупката, защото бяха много по-големи от воините бушмени, които бяха изкопали тези кладенци. Застанал на четири крака, Райдър извади шепа пръст и когато я изсипа встрани от дупката, тънък слой остана полепен по кожата му. Той го оваля на малко топче кал и когато го стисна между пръстите си, трепкаща капка вода заблестя на лунната светлина.

Варли изкрещя и дори по лицето на Райдър се плъзна необичайна усмивка.

Те удвоиха усилията си и яростно заизхвърляха калта от дупката. Когато сметна, че са изкопали достатъчно, Райдър постави ръка на рамото на Варли.

— Сега ще чакаме.

Останалите мъже се струпаха около кладенеца и го загледаха в изпълнено с очакване мълчание. Черното дъно на изкопаното място изведнъж стана бяло. Това беше луната, която се отразяваше във водата, просмукваща се от околните водоносни пластове. Райдър използва парче от ризата си за филтър и потопи манерката в калната вода. Трябваше да изчака няколко минути, за да я напълни наполовина. Питър изстена, която чу да се плиска, докато Райдър я вадеше от дупката.

— Ето, момче — каза той и му подаде манерката. Питър трескаво я сграбчи, но Райдър не я пусна. — Бавно, момче. Изпий я много бавно.

Смайт беше прекалено отвеян, за да послуша съвета на Райдър. Първата голяма глътка го задави и той се закашля толкова силно, че я изплю и напои пустинята. Когато се успокои, с виновен вид започна да пие на внимателни глътки. Трябваха им четири часа, за да се напият както трябва и най-накрая да се нахранят за първи път от няколко дена.

Райдър още поеше конете, когато слънцето започна да оцветява хоризонта на изток. Той внимаваше много, за да не се подуят или да не получат гърч, затова им даде да хапнат много малко. Въпреки това, докато се хранеха, големите им кореми къркореха от задоволство и за първи път от дни животните успяха да се изпикаят.

— Райдър! — Тим Уотърман беше пресякъл речното легло, за да се облекчи насаме. Той стоеше на фона на утринната зора и трескаво махаше с ръка по посока на слънцето.

Райдър извади далекогледа от торбата на седлото, отдръпна се от конете и хукна като подгонен нагоре по хълма. Блъсна се в Уотърман и двамата се търколиха в прахоляка. Преди Тим да успее да се възмути, Райдър затисна устата му с ръка и просъска:

— Не викай. В пустинята звукът се разнася много лесно.

Легнал по корем, Райдър разтегна далекогледа си и го вдигна до дясното око.