Читать «Брегът на скелетите» онлайн - страница 38

— Въпреки това е незаконно.

— Между другото, не ми хареса начинът, по който Лука ни предупреди да не търсим Папа Хайнрик. Сякаш искаше да скрие нещо.

— Кой, Папа Хайнрик?

— Не, нашият изтъкнат водач Туамангу лука.

— Защо говориш така? Откакто сме пристигнали, Лука е самата услужливост.

Слоун го стрелна с поглед. На светлината от инструментите по арматурното табло англичанинът приличаше на кисело момченце, което се инати заради самото удоволствие от това.

— Не ти ли се стори малко прекалено готов да помогне? Как така попаднахме на водач, който сам ни намери в хотела, случайно познава всички рибари в Уолвис Бей и освен това може да ни уреди сделка с една от фирмите, които предлагат разходки с хеликоптер?

— Просто извадихме късмет.

— Аз не вярвам в късмета — Слоун отново насочи вниманието си към пътя. — Когато казахме на Лука, че старият рибар е споменал Папа Хайнрик, той направи всичко възможно, за да ни разубеди да го търсим. Първо каза, че Хайнрик бил просто рибар по крайбрежието и не знае нищичко за водите на миля от брега. После ни обясни, че не бил наред в главата. Когато и това не сработи, каза, че Папа Хайнрик е опасен и се говорело, че бил убил човек. А с такова ли впечатление останахме за Папа Хайнрик, когато рибарят ни разказа първия път за него? — продължи Слоун. — Не. Каза, че Папа Хайнрик е забравил повече за водите около Брега на скелетите, отколкото някой изобщо е успял да научи. Горе-долу такива бяха думите му. Според тях Хайнрик е най-подходящият, а нашият, о, колко любезен водач, не иска да говорим с него. Тони, това мирише и ти го знаеш.

— Можехме да изчакаме до сутринта.

Слоун не обърна внимание на думите му и изчака малко преди да каже:

— Знаеш, че всяка минута е от значение. Накрая някой ще се сети какво търсим. Тогава това крайбрежие ще загъмжи от хора. Правителството вероятно ще забрани достъпа до него, ще отнеме правото на риболов и ще наложи военно положение. Никога не си участвал в подобна експедиция, а аз съм.

— И намерихте ли нещо? — попита сприхаво Тони, макар че знаеше отговора.

— Не — призна Слоун, — но това не значи, че не зная какво върша.

За разлика от по-голямата част на Африка пътищата в Намибия бяха добре поддържани и по тях нямаше дупки. Тойотата с двойно задвижване се плъзгаше през нощта, докато не стигнаха до отклонение, покрито с навят пясък на височина до осите на колата. Слоун превключи предавателната кутия на бавни обороти и потегли надолу по пътя, цепейки през хълмчета пясък, които щяха да спрат всяка обикновена кола. След двадесетина минути стигнаха до паркинг, ограден с телена ограда. Табелките, които висяха по нея, гласяха, че от другата страна транспортните средства са забранени.

Бяха пристигнали в Сандуич Бей, разпростряна нашироко мочурлива лагуна, захранвана със сладка вода от подземни източници, която подслоняваше до петдесет хиляди мигриращи птици годишно. Слоун намести пикапа на едно от местата за паркиране, но остави двигателя да работи. Без да чака Тони, изскочи от мястото си, високите й обувки потънаха в мекия пясък и тя тръгна към задната част на тойотата. В открития товарен отсек имаше надуваем сал и електрическа помпа, която можеше да бъде включена към двадесетволтовото електрическо захранване на колата.