Читать «Брегът на скелетите» онлайн - страница 254

Хуан залитна и се изправи на крака, а главата му кънтеше от взривовете. Когато погледна напред, видя океанът да се надига от мястото, където преди малко беше носът, и да расте като стена, докато корабът бавно се предаваше на водата. Големите дизелови двигатели на „Сидра“ продължаваха да работят и да въртят витлата. Това щеше да реши съдбата му, защото го вкарваха под водата със скорост седемнадесет възела.

— Хуан, аз съм Джордж. — Той погледна нагоре и видя, че хеликоптерът се рее над него. — Мисля, че имам достатъчно гориво, за да направя един опит.

— Няма да имаш време — каза Хуан и отново се затича към кърмата. — Това корито потъва по-бързо, отколкото си представях. Ще е под водата след по-малко от минута.

— Въпреки това ще опитам. Ще те чакам край релинга на кърмата.

Кабрило просто продължи да тича.

— Ние също идваме — обади се Макс Хенли от „Орегон“. — Спасителните екипи се подготвят, ако се наложи да скочиш във водата.

Хуан продължи да тича откъм десния борд, за да избегне мястото, където корпусът беше пукнат. Зад гърба му водата се покачваше. Вече една трета от танкера беше под водата и с всяка секунда потопената част се увеличаваше.

Той стигна до надстройките и профуча по тясната пътека между тях и релинга, а стъпалата му плющяха по все по-стръмната палуба. Стигна до входа към жилищния отсек, когато водата вече заливаше мостика. Нямаше и следа от Джордж Адамс и хеликоптера. Трябваше да се държи и да се моли, когато корабът под краката му се забиеше отвесно във водата, да не го завлече твърде дълбоко.

Точно прекрачваше релинга и хеликоптерът се показа иззад наклонения мостик. От задната му врата висеше импровизирано въже, усукано от ремъците на няколко автомата, куртка, парчета кабел, попаднали кой знае как в кабината, а най-отдолу се развяваха панталоните на Еди.

Той подскочи точно в мига, когато те профучаха над главата му. Успя да хване единия крачол и се издигна във въздуха, като се въртеше и извиваше като монета, вързана за конец. Под него „Сидра“ изчезна под водата, а над лобното му място се образува езеро от гел, хиляди пъти по-малко, отколкото планираното от Даниъл Сингър.

Първият, който дойде да го поздрави след невероятното кацане на Джордж, се оказа Морис. Стоеше безупречно облечен в обичайния си черен костюм, а през ръката му бе провесена ослепително бяла кърпа. В другата държеше съд за сервиране със сребърен капак. Когато Хуан слезе със залитане от хеликоптера, Макс, Линда и Слоун дотичаха, сияейки от възторг, а Морис се приближи и тържествено вдигна капака на съда.

— Капитане, поръчката ти.

— Поръчката ми? — Хуан беше смазан от умора и нямаше представа за какво говори стюардът.

Морис беше прекалено суров, за да си позволи усмивка, но очите му грееха от радост.

— Зная, че формално погледнато, това не е ураган, но вярвам, ще се насладиш на суфлето от омари със сирене груйер. А за десерт имаш и една хубава сметанова торта.

Той беше избрал момента толкова добре, че нежното суфле още не се бе отпуснало, а от върха му се вдигаше пара. Хангарът заехтя от смеха на посрещачите.