Читать «Брегът на скелетите» онлайн - страница 23

На Кабрило му трябваше само един миг, за да провери позициите на товарния кораб, обхващайки само с един поглед местоположението, уреда за измерване на скоростта на течението, надводната част на кораба, руля и мощността на двигателите. Доволен, той кимна на Линк.

— Хайде да направим сделката.

Двамата влязоха в рулевата рубка на мостика. Помещението беше осветено от две червени лампи, които му придаваха вид на преизподня, подчертавайки още повече разнебитеното му състояние. Подът беше покрит с мръсен балатум, напукан и с подгънати краища. От вътрешната страна стъклата бяха прашни, а по краищата им отвън имаше солена коричка. Первазите под тях бяха гробище на всевъзможни видове насекоми. Стрелката на потъмнелия месингов машинен телеграф бе отчупена много отдавна, а от руля липсваха няколко спици. Плавателният съд беше оборудван със съвсем малко модерни навигационни инструменти, а радиостанцията в рубката зад мостика можеше да предава само на двадесетина километра разстояние.

Кабрило кимна на кормчията, як китаец в началото на четиридесетте, който отговори на председателя с кисела усмивка. Кабрило и Франклин Линкълн започнаха да се спускат от мостика по поредица стълбища, осветени тук-там със слаби крушки, защитени от телена мрежа. Скоро стигнаха до главната палуба, където ги чакаше още един член на екипажа.

— Макс, готов ли си да играеш ролята на горски бижутер? — ухили се Хуан.

На Макс Хенли, който със своите шейсет и четири години беше вторият най-стар член на екипажа, възрастта почти не му личеше. Само дето косата му се беше отдръпнала от челото на червеникав бретон и леко се беше налял в талията. Но можеше да се справи с всяка битка и беше заедно с Кабрило, откакто Хуан създаде Корпорацията, фирмата, която притежаваше и използваше товарния кораб. Свързваше ги добро приятелство, което се основаваше на взаимното уважение, родено в безбройните опасности, срещу които се бяха изправяли и победили.

Хенли вдигна едно дипломатическо куфарче от рифелованата стомана на палубата.

— Нали знаеш, какво се говори: „Диамантите са най-добрият приятел на наемника“.

— Никога не съм го чувал — подхвърли Линк.

— Е, така се казва.

Сделката беше подготвяна цял месец с помощта на безброй посредници и няколко тайни срещи. Тя беше доста недвусмислена. В замяна на четвърт килограм сурови диаманти Корпорацията даваше на Конгоанската революционна армия на Самюъл Макамбо петстотин автомата „Калашников-47“, двеста гранати, петдесет РПГ-та, както и петдесет хиляди патрона в калибъра на Варшавския договор 7.62 мм. Макамбо не попита откъде екипажът на товарния кораб е могъл да намери толкова много оръжия, а Кабрило от своя страна не искаше да знае откъде водачът на бунтовниците е взел толкова много диаманти. Но тъй като идваха от този край на света, той беше сигурен, че са кървави диаманти, изкопани от роби, за да финансират революцията.

Тъй като можеше да набира млади момчета по на тринадесетина години за своята армия, Макамбо имаше по-голяма нужда от оръжия, отколкото от войници. Така този товар пушкала щеше да му осигури много по-голяма вероятност да успее в опита му да свали правителството.