Читать «Брегът на скелетите» онлайн - страница 15

Когато се изравниха с парахода, Райдър извади малка магнезиева факла от торбата на седлото, единствената вещ, освен камъните, която не беше изхвърлил. Запали я и я размаха над главата си, като същевременно се развика с все сили, за да заглуши бурята. Останалите се присъединиха с викове и крясъци, убедени, че след минути ще бъдат в безопасност.

От корабния мостик проблесна прожектор. Лъчът му проряза виещият се на талази във въздуха пясък и се спря върху петимата мъже. Те затанцуваха в светлината му, а конете се подплашиха и побягнаха встрани. Миг по-късно от лодбалките спуснаха една от спасителните лодки, двама души размахаха греблата с къси професионални удари и бързо преодоляха разстоянието. На кърмата седеше трети човек. Мъжете се втурнаха във водата, за да посрещнат лодката, когато килът й се вряза в крайбрежния пясък.

— Райдър, ти ли си? — провикна се глас в мрака.

— Чарли, а ти какво си мислеше, а?

Чарлз Търнбоу, помощник-капитан на кораба на Нейно величество „Роув“ изскочи от плоскодънната лодка и застана до колене в разпенената вода.

— Е, наистина ли го направи, или това беше най-опашатата лъжа, която съм чувал?

Райдър вдигна една от торбите на седлото. Той я разклати, но вятърът беше прекалено яростен, за да чуят подрънкваното на камъните в нея.

— Нека кажем, че направих така, пътуването ти да си заслужава. Откога ни чакате?

— Пристигнахме преди пет дена и точно както поиска, всяка вечер в седем палехме факлата.

— Провери корабния хронометър. Изостава с една минута. — Вместо да представи останалите, Райдър продължи: — Слушай, Чарли, около стотина хереро са по петите ни и колкото по-скоро отплаваме и се скрием зад хоризонта, толкова по-щастливи ще бъдем.

Търнбоу насочи изтощените мъже към лодката.

— Можем да ви отведем от брега, но скриването зад хоризонта ще почака малко.

Райдър сложи ръка върху мръсната му куртка.

— Какъв е проблемът?

— Заседнахме, когато настъпи отливът. Плитчините и пясъчните наноси непрекъснато се местят. Щом дойде приливът, ще се освободим. Не се притеснявай.

— О, и още нещо — каза Райдър, преди да се качи в малката лодка. — Имаш ли пистолет?

— Какво? Защо?

Райдър кимна с глава към струпалите се един до друг коне, които с усилването на бурята все повече се плашеха.

— Мисля, че капитанът има един стар „Уебли“ — отговори Търнбоу.

— Ще ти бъда задължен, ако ми го донесеш.

— Това са само коне — измърмори Варли, свит в лодката.

— Които заслужават нещо по-добро от това да умрат на този забравен от Бога бряг след всичко, което направиха за нас.

— Ще ти го донеса — каза Чарли.

Райдър му помогна да избута малката лодка, тя заплава свободно, а той зачака с конете. Говореше им успокоително, галеше главите и вратовете им. Петнадесет минути по-късно Търнбоу се върна и му подаде оръжието. Малко след това Райдър се качи бавно в лодката и остана седнал неподвижно, докато моряците гребяха към малкия товарен кораб.