Читать «Друговремец» онлайн - страница 460

- Като се замисля, имам малък подарък за теб, сасенак - каза той, докато приглаждаше косата ми. Подсмъркнах и обърсах нос в полата си, защото нямах нищо друго подръка.

- Съжалявам, че аз нямам какво да ти подаря - рекох, докато той тършуваше из разхвърляните завивки. Сигурно ми търсеше кърпичка, помислих си и отново подсмъркнах.

- С изключение на дреболии като живота ми, мъжеството ми и дясната ми ръка? - попита той сухо. - Ще свършат работа, мо дюин. - Изправи се, хванал расото, което му бяха дали. -Съблечи се.

Зяпнах.

- Моля?

- Съблечи се, сасенак, и сложи това. - Подаде ми расото. - Или може би искаш първо да се обърна с гръб?

Обгърнах се плътно с грубия плат и последвах Джейми по поредното стълбище. Това беше третото и най-тясното досега - каменните стени бяха на не повече от половин метър една от друга, осветени от фенера, който Джейми държеше пред себе си. Имах чувството, че земята ме поглъща, колкото повече се спускахме в тясната шахта.

- Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? - попитах. Гласът ми проехтя, но странно приглушено, сякаш говорехме под водата.

- Няма много голяма вероятност да завием погрешно, нали?

Стигнахме поредната площадка, но Джейми беше прав, че пътят бе един - надолу.

В дъното на това стълбище обаче стигнахме до врата. Площадката му сякаш беше изсечена в планината, а вратата беше широка, ниска и направена от дъб, с месингови панти. Дъските й бяха посивели от годините, но още бяха здрави, а площадката беше чиста, сякаш метена. Явно тази част от манастира още се използваше. Може би беше винената изба?

До вратата имаше стенен свещник, а факлата в него беше изгоряла наполовина. Джейми я запали с парченце хартия от близката купчина, оставена за тази цел, отвори отключената врата и се приведе под трегера, а аз го последвах.

Отначало не виждах нищо, освен светлината от фенера на Джейми. Всичко останало чернееше. Фенерът се поклащаше напред, по-далеч от мен, а аз не помръдвах и следвах с очи петното светлина. На всеки метър-два светлината спираше и продължаваше, а след нея се надигаше ново пламъче. Когато очите ми бавно привикнаха, пламъците се превърнаха в ред фенери върху каменни постаменти. Фенерите сияеха в мрака като морски фарове.

Беше пещера. Първо си помислих, че е пещера с кристали, заради странното проблещукване оттатък фенерите. Но когато пристъпих към първия постамент, видях всичко пред себе си по-ясно.

Черно езеро. Прозрачна вода върху фин вулканичен пясък. На светлината на фенерите тя искреше ярко. Въздухът беше топъл и влажен, а по хладните стени на пещерата се образуваха капчици и се стичаха по ръбестите скални грамади.

Горещ извор. Леката миризма на сяра ощипа ноздрите ми. Горещ минерален извор, значи. Спомних си думите на Анселм за горещите извори край абатството, прочути с целебните си свойства.