Читать «Досиетата „Орегон“» онлайн - страница 3

— Най-хубавото е, че сега хотелът им е превърнат в казарма — продължи Ким — и че пристанището им е пълно с наши военни кораби.

Хурани се изсмя на глас.

След два часа колата най-после започна да се спуска, прекоси крайбрежната равнина, зави на север от Вонсан и стигна до оградата по външния периметър на военноморската база „Мунч“.

Пазачите козируваха и отвориха портите. Автомобилът бавно влезе в базата и мина покрай няколко големи халета. До кея имаше четири лъскави патрулни моторници. Кораб клас „Дестройър“ беше закотвен в широкия само една квадратна миля пристан. Спирала бял пушек се извиваше от комина му. Шофьорът заобиколи един портален кран и спря пред товарен кораб, дълъг стотина метра.

— „Звездата на Азия“ — каза генерал Ким.

Полковник Хурани си погледна часовника. Беше един след полунощ.

— Кога ще отплаваме?

— Приливът тук, в залива Янхунг, е слаб, така че може да отплавате по всяко време. Корабът е натоварен и зареден с гориво и хранителни продукти.

Хурани се обърна към единия от хората си и заговори на арабски.

— Какво ще кажеш? — Изслуша дългия отговор и после погледна генерала. — Асад Мухамад е нашият технически експерт по ракетите „Нодонг–1“. Иска да ги види, преди да потеглим.

Изражението на Ким не се промени, но беше ясно, че идеята да се забавят не му харесва.

— Може да направите огледа по време на пътуването. Уверявам ви, че всичките десет ракети, които купи вашата страна, са на борда.

— За съжаление Асад не се чувства добре в морето. Така че предпочита да види ракетите сега, защото по всяка вероятност ще прекара пътуването в каютата си.

— Странно, че такъв човек е избран да придружава ракетите до Сирия — хладно отбеляза Ким.

Хурани присви очи. Правителството на страната му плащаше сто и петдесет милиона крайно необходими долари за стратегически ракети със среден обхват и Ким нямаше право да се съмнява в него.

— Той е тук, защото знае всичко за ракетите. Работил е с иранците, когато са купили „Нодонг“ от вас. За жалост страда от морска болест. Така че ще провери десетте ракети сега и ще заминем на разсъмване.

Генерал Ким имаше заповеди да стои със сирийците, докато корабът им не отплава, и беше казал на съпругата си, че ще се върне в Пхенян сутринта, но ако останеше с гостите, щеше да загуби няколко часа с новата си любовница.

— Добре, полковник. Ще уведомя началника на пристанището, че „Звездата на Азия“ ще отплава чак на зазоряване. Хайде да се качим на борда. Ще ви покажа каютите, за да се настаните, а след това господин Мухамад ще инспектира новите ви играчки.

Шофьорът отвори вратата. Ким понечи да слезе, но полковник Хурани сложи ръка на лакътя му и каза:

— Благодаря, генерал е.

Усмивката на Ким беше искрена. Въпреки културните различия и вродената си подозрителност, плюс потайността, обграждаща мисията, той почувства, че харесва полковника.

— Няма за какво.

Тримата сирийци имаха самостоятелни каюти, но само минута след като им ги показаха, се срещнаха в тази на полковник Хурани. Асад Мухамад донесе куфарче и седна на леглото. Хурани се настани зад бюрото под единия илюминатор. Най-възрастният от тримата, професор Валид Халиди, се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си. А после Хурани направи нещо много странно. Докосна ъгълчето на окото си и поклати глава, след това посочи ухото си и кимна. Полковникът показа осветителното тяло на тавана и евтината месингова лампа на бюрото и попита: