Читать «Досиетата „Орегон“» онлайн - страница 187

В оперативния център Макс натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура и освободи двете макари, а Ерик Стоун включи двигателите, за да отдалечи кораба от брега. Когато стигнаха до маркировката за сто метра, Макс спусна котвите. Дъното беше само на двайсет и пет метра.

— Дай леко назад — заповяда Кабрило.

Тежките котви се повлякоха по скалистото дъно и издълбаха дълбоки бразди, после куките им от закалена стомана се закачиха в здрава основа. Компютърният контрол автоматично регулира напрежението върху веригите.

— Готови сме — докладва Макс. Тонът му изобщо не беше въодушевен.

— Опъни въжетата и увеличи тягата тридесет процента. — Хуан вдигна бинокъла до очите си, като нарочно отбягваше да погледне хората на „Селандрия“. Вълните продължиха да се разбиват в носа на кораба, кърмата му хлътна още по-дълбоко.

— Тридесет процента — докладва Ерик. — Няма движение по дъното.

— Увеличи на петдесет процента — каза Кабрило, без да откъсва очи от „Селандрия“. — Как са котвите?

— Нулево движение на лебедките — отговори Макс. — Трети и четвърти двигател загряха. На тридесет градуса сме от червената линия и автоматичното изключване.

Силите, действащи върху взетия на буксир кораб, бяха титанични — груби конски сили срещу двадесет хиляди тона инертна маса, заседнала на брега. Дърпан от въжетата, носът на „Селандрия“ се вдигна и вълните вече минаваха под него.

— Какво става? — извика Кабрило.

— Лебедките не теглят — мрачно отвърна Макс. — Нулево движение на дъното.

— Осемдесет процента!

— Хуан!

— Действай! И свали предпазителите на двигателите. — Гласът на Кабрило трепереше от гняв. — Премини червената линия, ако трябва! Няма да оставим тези хора да умрат!

Макс се подчини и въведе няколко заповеди, които казаха на компютъра да пренебрегне увеличаващата се в грамадните охлаждащи помпи горещина. Стълбовете за температурата на екрана станаха червени, след това се покачиха над безопасната граница. Макс протегна ръка, изключи монитора и въздъхна:

— Съжалявам, милички.

„Орегон“ се тресеше. Всяко потреперване пронизваше гърдите на Хуан като стрела.

— Хайде, копеле — изръмжа той. — Давай!

В залива отекна тътен — усещаше се по-скоро с кожата, а не с ушите. Гъст облак пепел забули върха на планината и земята се разтресе толкова силно, че брегът сякаш се превърна в течност. Вулканът се готвеше да изригне.

Хуан беше заложил всичко и бе на път да загуби. Вече беше късно да се върне, за да спаси поне някои от китайците. Сълзи пареха очите му, но челюстите му останаха стиснати.

— Трябва да срежем въжетата — каза Макс.

Кабрило не отговори.

— Хуан, трябва да тръгваме, ако искаме да се мъкнем живи!

Кабрило го знаеше. Отровният облак от вулкана щеше да задуши всичко живо. Той обаче продължи да мълчи.

— Движение! — изведнъж извика Ерик. — Лявата лебедка се движи с пет метра в минута.

— Сигурно се прехлъзга — възрази Макс.

В същия миг слънцето се скри. Мракът връхлетя толкова бързо, че очите на Кабрило се насълзиха. Едва виждаше „Селандрия“ във вихрушката сажди. Горещата пепел пареше ръцете му. Той пак вдигна бинокъла. Не можеше да разбере дали „Селандрия“ е помръднала, или Макс е прав и котвата се е изплъзнала.