Читать «Гонитбата на Шута» онлайн - страница 485

— Вижте ме! Това съм аз!

Друго дете ми донесоха, родено с ноздри толкова плоски, че едва можеше да диша. Намерихме носа, който трябваше да има, издължихме пръстите му и стегнахме бедрата му така, че да може да върви изправено. Това дете простена и ми домъчня колко го заболя от обръщането на костите му, но „Трябва да се направи!“ — прошепнахме му двамата с Умението. Беше изтъняло, когато го върнах на родителите му, и пъшкаше от болка. Единият ме изгледа озъбен, а другият заплака, но момчето дишаше и ръцете, които протегна към тях, имаха палци, които можеше да движи.

— Фиц. Изчерпан си. Спри. — Гласът на Амбър трепереше.

Умението течеше през мен и си спомних, че този изблик на наслада е колкото сладък, толкова и опасен. За някои. Да, за някои беше опасен. Но се учех, толкова много бях научил този ден. Можех да го контролирам така, както никога преди, така, както никога нямаше да си помисля, че е възможно. Да докоснеш с тънка жилка, да разчетеш естеството на едно дете, да му позволиш да насочи Умението, което владеех, все едно двамата стискаме четка и рисуваме — всичко това можех да го направя.

И можех да охладя Умението, от кипящо да го накарам да къкри тихо. Можех да го владея.

— Моля ви! — извика внезапно една жена. — Мили принце, моля ви, не можете ли да отворите утробата ми!? Нека да зачена и да родя дете! Моля ви. Умолявам ви!

Хвърли се в краката ми и прегърна коленете ми. Главата ѝ беше наведена, косата ѝ провиснала около покритото ѝ с дебели люспи лице, хлипаше. Не беше Праотец, но тялото ѝ бе увредено от допир с дракони. С всяко дете, което бях докоснал, влиянията на дракон над растящо човешко тяло ми бяха ставали все по-ясни. В някои от децата бях видял замисъл и дори изкуство в начина, по който драконите ги бяха белязали. Но в тази жена промените бяха безразборни, като дърво, изникнало в камениста почва и засенчено от канара. Както беше близо до мен, не можах да я изключа от Умението си и когато то я загърна, усетих вродената ѝ дарба в магията. Беше необучена и все пак в онзи миг споделих дълбокия ѝ копнеж за дете и покрусата ѝ от това да вижда как бавно текат годините и лоното ѝ си остава празно.

Такава позната болка. Как можех да откажа на такава молба, след като знаех толкова добре какво е да ти е отказано? Защо така и не се бях опитал да използвам Умението, за да открия защо Моли не може да ни роди дете? Години похабени — никога нямаше да се върнат. Отпуснах длани на раменете ѝ, за да я вдигна на крака, и с това затворих кръг. Бяхме обвързани в онзи миг, болката от загубата ни свързваше здраво и онова, което бе изкривено в нея, Умението го изправи, и каквото бе затворено, се отвори. Внезапно тя извика и се отдръпна от мен, стиснала ръце над корема си.