Читать «Гонитбата на Шута» онлайн - страница 487

— Фиц. Фиц! Фиц! Вдигни стените си, върни се към себе си. Фиц!

Бях забравил тялото си. То трепереше цялото около мен и ръцете на Лант бяха около гърдите ми, мъчеше се да ме задържи прав.

— Махнете се от нас! — изрева Лант и за миг натискът на тълпата намаля. Но тези, които можеха да видят, че рухвам, бяха избутани от другите, които искаха да разберат какво става. Това го разбрах някак безстрастно. Щях да падна, Лант щеше да рухне, хванал се за мен, младежите, които се опитваха да задържат тълпата, щяха да залитнат назад и щяха да ни стъпчат.

Умението ми каза, че Амбър е до мен.

— Фиц — заговори Шутът на ухото ми. — Фиц, къде си? Не мога да те усетя. Фиц, вдигни стените си! Моля те, Фиц. Любими!

— Дай му това! — извика ѝ Лант.

Беше все едно. Умението бе разливащо се езеро и аз се разливах с него. Имаше други тук, разтворени и размесени. Бяха възрадвани от това, което бях направил. Усещах, че има някои, които са по-цели, по-големи души, някак по-определени. По-стари и по-мъдри. Не можех да бъда един от тях. Нямаше достатъчно от мен. Щях да се разлея и да се разпръсна. Да се смеся. Можех просто да се предам. Щеше да е като сладкия сън. Спри тревогите, забрави чувството за вина. Най-лошото бяха остро наточените надежди, в които все още се бях вкопчил. Надеждата, че някъде, някак, Пчеличка все още съществува и ще се изтърколи непокътната от портал на Умението. Но много по-вероятно бе да е тук, в тази безформена смесица. Може би ако се предадях щеше да е най-близкото до това да се събера с нея отново.

Да бъда Фиц открай време не беше привлекателно съществуване.

Пръсти се опират на устните ми, натискат зъбите ми. Горчивина в устата ми. Вълната на Умение, която бе напирала така силно срещу мен, се превърна в плисък на по-спокойна вода. Опитах се да се оттегля с нея.

Допирът на пръсти на китката ми пареше. Изгаряше, болка и екстаз неотделими.

Любими!

Светът отекна през мен, отскочи назад от разпадащите се ръбове на съществото ми, намери ме и ме обвърза. Имаше ме, затворен в едно изтощено и тресящо се тяло, треперех, докато Лант ме прегръщаше отзад и ме държеше изправен. Ръката му бе на устата ми и вкусих елфова кора. Суха прах полепна по устните ми. Настойчивост и Спарк, сплели ръце, стояха срещу напиращата тълпа. Напираха срещу Амбър, тласкаха я към мен.

Шутът ме прегърна и отпусна глава на гърдите ми. Едната му ръка бе около врата ми. Стисках празна ръкавица в едната си ръка. Бавно и вяло вдигнах очи. Ръката на Шута, с блестящите сребърни пръсти, стискаше китката ми, жигосваше самоличността ми вътре в мен. Връзката бе стъписващо и напълно възобновена.