Читать «Гонитбата на Шута» онлайн - страница 484

Тръснах глава и извърнах очи от Амбър. Пред мен стоеше жена Праотец с изгърбени рамене. Но изобщо не бяха рамене. Това, което бях взел за покрити с плат издутини на раменете, бяха върховете на крилете ѝ. Бяха сини и върховете им бяха високи като ушите ѝ; дългите им пера почти метяха пода зад нея. Момиченце на около седем креташе подпряно на нея, подкрепяно от баща му Праотец от другата страна. Неговите оцветки бяха зелени, на майката сини, докато шарките на детето преливаха от единия в другия цвят.

— Наша е — каза бащата. — Но от месец на месец никой от драконите ни не я иска. Или пък и двамата я искат и се дърлят за израстването ѝ все едно е играчка — единият променя каквото другият е сътворил. Двата ни дракона отидоха на по-топло място за зимните месеци. Оттогава става все по-зле.

— Тац, Тимара, мислите ли, че е разумно да го молите да се намеси? Няма ли Фенти и Синтара да се разсърдят, когато се върнат? — предупреди ги кралица Малта.

— Когато се върнат, тогава ще се тревожа за това — заяви Тимара. — Дотогава защо Филия трябва да плаща за нехайството им? Принце на Шестте херцогства, можете ли да ѝ помогнете?

Огледах детето. Почти можех да видя несъвместимостта в плановете за нея. Едното ухо беше сплескано и клепнало, другото — щръкнало. Дисонансът прокънтя в сетивата ми като звън на пропукана камбана. Опитах се да съм предпазлив.

— Не знам. И ако опитам, може да изтегля от силата ѝ, от резервите на собственото ѝ тяло. Собствената ѝ плът прави промените. Мога да я насоча, но не мога да дам онова, от което се нуждае тялото ѝ.

— Не разбирам — възрази Тац.

Посочих стъпалата ѝ.

— Виждате, че стъпалата ѝ се стремят да се превърнат в стъпала на дракон. Някоя кост трябва да се махне, трябва да се добави плът. Не мога да изрежа, нито мога да добавя. Тялото ѝ трябва да направи това. — Чух тихото мърморене на събраните Праотци, обсъждащи думите ми.

Зеленият баща клекна и погледна дъщеря си в лицето.

— Ти трябва да решиш, Филия. Искаш ли да направиш това?

Момичето вдигна очи към мен със страх и с надежда.

— Искам да мога да тичам пак и да не ме боли. Лицето ми е стегнато, когато се опитам да се усмихна, толкова, че си мисля, че устните ми ще се напукат. — Докосна покрития си с люспи череп. — Искам да имам коса, дълга и хубава! — Вдигна ръцете си към мен. Ноктите ѝ бяха сини и закривени като на птица. — Моля ви.

— Добре — отвърнах.

Протегнах ръце към нея и тя остави съдбата си в тях. Две тънки ръчички в моите, мазолести от меча. Усетих болката ѝ, докато се мъчеше да се укрепи на изкривените си стъпала. Смъкнах се, седнах на пода и тя се отпусна благодарно. Умението в мен изпъна тънка жилка и докосна челото ѝ. Тази, ах, тази беше загадка. Тук беше баща ѝ, а там майка ѝ, а тук драконите, които я бяха докосвали и се бяха карали над нея като две деца, дърпащи си една кукла, докато я разкъсат. Имаше много възможности.

— Какво би искала? — попитах я и лицето ѝ грейна. Представата ѝ за себе си ме изуми. Нямаше нищо против силните си ноктести стъпала, стига само да израстваха прави. Искаше ѝ се синьо конче на едната буза и тъмнозеленото на обгара ѝ да минава по гърба ѝ и надолу по ръцете ѝ като лози. Искаше черна коса, гъста и здрава като на майка ѝ, и уши, които да може да мърда, за да улавя звук. Показа ми и с Умението убедих тялото ѝ да последва волята ѝ. Чух как някъде далече родителите ѝ заговориха с тревога, но изборът не беше техен, а неин. А когато най-сетне се отдръпна от мен и застъпва на предните възглавнички на високо извитите си стъпала, тръскайки черна лъскава грива, тя им извика: