Читать «Добър ден, тъга» онлайн - страница 5

— Та това е замъкът на Спящата красавица! — възкликна тя. — Колко сте черна, Сесил! Радвам се да ви видя.

— Аз също — отвърнах. — От Париж ли идвате?

— Предпочетох да пътувам с кола и съм капнала.

Заведох я в стаята й. Отворих прозореца с надеждата да зърна лодката на Сирил, но тя бе изчезнала. Ан седеше на леглото. Под очите й забелязах леки сенки.

— Вилата е прелестна — въздъхна тя. — Къде е стопанинът?

— Отиде да ви посрещне на гарата с Елза.

Тъкмо поставях куфара й на един стол и обръщайки се към нея, се сепнах. Лицето й беше разстроено, устните трепереха.

— Елза Макенбург? Той е довел тук Елза Макенбург?

Не намерих какво да й отговоря. Гледах я слисано. Лицето й, което не познавах другояче освен спокойно и овладяно, сега се разголваше пред моето изумление. Тя бе втренчена в мен през образите, породени от думите ми. Най-сетне ме съзря и изви глава.

— Трябваше да ви предупредя — рече, — но бързах да потегля, бях толкова уморена…

— А сега… — допълних машинално.

— Сега какво? — отрони тя.

Погледът й беше въпросителен и презрителен. Нищо не беше се случило.

— Ами сега сте тук — казах глупаво и потрих ръце.

— Знаете ли, много съм доволна, че сте тук. Чакам ви долу, ако ви се пие нещо, барчето е заредено.

Излязох, като продължавах да мънкам неразбрано, и слязох по стълбата с объркани мисли. Какво означаваха смутеното изражение, развълнуваният глас, мимолетната й слабост? Разположих се на един шезлонг и затворих очи. Помъчих се да си представя всички непоклатими, успокоителни образи на Ан: ирония, непринуденост, тежест.

Новооткритият й уязвим образ ме трогваше и същевременно ме дразнеше. Дали обичаше баща ми? Възможно ли беше да го обича? Нищо у него не съответстваше на нейните вкусове. Той беше безхарактерен, лекомислен, понякога дори малодушен. А може би всичко бе плод на умората от пътуването и възмущение от морално естество. Прекарах цял час в догадки.

В пет часа баща ми пристигна с Елза. Наблюдавах го, докато слизаше от колата. Опитах се да прозра дали е допустимо Ан да го обича. Той крачеше към мен бързо, леко отметнал глава назад. Усмихваше се. Помислих си, че е съвсем възможно Ан да го обича, че е обичлив за всекиго.

— Ан я нямаше — подвикна ми той. — Дано не е паднала от вагона.

— Тя си е в стаята — рекох. — Дойде с кола.

— Така ли? Чудесно! Тогава й занеси букета.

— Купили сте ми цветя? — обади се гласът на Ан. — Колко мило!

Слизаше по стълбата да го пресрещне, естествена, усмихната, облечена в рокля, която сякаш не бе лежала в куфар. Печално си казах, че идва едва след като е чула колата, а можеше да го стори малко по-рано, за да си поговорим, та дори и за изпита, на който впрочем ме бяха скъсали. Като се сетих за последната подробност, се утеших за пропуска на Ан.

Баща ми се завтече към нея, целуна й ръка.

— Четвърт час стоях на перона с букета в ръка и с глупава усмивка на лицето. Слава Богу, че сте тук! Познавате ли Елза Макенбург?