Читать «Пактът „Касандра“» онлайн - страница 148

Той извади ръце от жабката, избърса ги и подреди мислите си. След това включи микрофона на врата си.

— Хей, момчета, почти приключих. Дойде ли време за вечеря?

— Тъкмо се канехме да те повикаме — отговори Стоун. — Всички си поръчахме пържола с яйца.

Рийд успя да се засмее.

— Почакайте да видите как изглежда — той направи пауза. — Бих искал всички да се съберете в столовата, за да сверим графика.

— Прието. Ще ти оставим пържола. До след малко.

Рийд затвори очи и си заповяда да запази спокойствие. Изключи микрофона, но не и слушалките. Не му се искаше да слуша звуците, които хората от екипажа издаваха по време на хранене. В тях нямаше нищо човешко. Но за да засече времето на действие на вариолата, трябваше да слуша — нямаше друг начин.

Върна се в Биоизпитания, отново пъхна ръце в гумените ръкавици и внимателно напълни малкия контейнер с променения вирус на вариолата. Затвори го добре, извади го от жабката през малък отвор с въздушна запушалка и го прибра във фризера.

Като използваше ограничителите за крака, Рийд се придвижи към дъното на лабораторията и отвори едно шкафче. Вътре беше костюмът му за излизане в открития Космос. След като се пъхна в него, той посегна да вземе скафандъра, когато видя отражението си в маската му. Поколеба се. В лъскавия плексиглас видя лицата на колегите си от екипажа — хората, които бе подготвял и с които бе работил месеци, дори години наред. Рийд ги харесваше искрено, но не дотам, че да прояви състрадание или милост към тях.

Видя лицата и на двамата си братя, убити по време на терористично нападение над посолството на Съединените щати в Найроби, и на сестра си, доброволец в Умиротворителните сили, отвлечена, измъчвана и накрая убита в Судан. Това, с което Рийд се занимаваше, нямаше за цел да му донесе по-голяма слава на научното поприще, а още по-малко обществено признание или одобрение. Този вирус мутант никога нямаше да види бял свят — освен ако обстоятелствата не наложеха използването му. Генерал Ричардсън и Антъни Прайс бяха от хората, които не се примиряваха със загуби като тези, които Рийд бе понесъл. За тях отмъщението се състоеше не в пускане на ракети над няколко бараки или бункера, а в бързо и пълно опустошаване от невидима, непобедима армия. Като им помагаше в създаването на тази армия, Рийд вярваше, че отмъщава за смъртта на роднините си и изпълнява обещание, дадено много отдавна: че саможертвата им никога няма да бъде забравена.

След като сложи скафандъра си, той се върна в Биоизпитания. Включи маркуча за кислорода към независим източник, който членовете на екипажа използваха при излизане в открития Космос. Спокойно и напълно съзнателно разчупи печата на жабката. За броени секунди сушените частици вариола в лабораторния съд започнаха да образуват спори, миниатюрни като прашинки. Те безпогрешно си проправяха път към процепа на счупения печат на жабката, а оттам излизаха навън. Рийд гледаше като омагьосан как спорите сякаш увисват във въздуха. За миг го обзе ирационален страх, че ще го нападнат. Вместо това циркулационният поток ги подхващаше, завърташе ги и те се понасяха като миниатюрни комети към тунела, който свързваше космическата лаборатория с основното тяло на орбиталния комплекс.