Читать «Факторът на Хадес» онлайн - страница 222

— О, напротив, напълно ме устройват. Тук всичко ми е достатъчно весело.

— С Марти ти липсваме. Сигурна съм. Уговорила съм коледна вечеря с Марти. Естествено невъзможно е да го подмамя навън, така че трябва да отида в бунгалото — засмя се. — Превърнал е Самсон в част от защитната си система. Много е доволен от начина, по който Самсон свива и изважда ноктите си. Твърди, че той може да контролира тази несъзнателна двигателна функция. — Спря за миг. — Ти си лекар, какво мислиш?

— Мисля, че и двамата са луди. Кой ще готви?

— Аз. За разлика от тях не съм луда. Искам да е нещо ядливо. Какво предпочиташ — традиционната пуйка? А може би модерните препечени ребърца? Какво ще кажеш за коледна гъска?

— Не можеш да ме придумаш да се върна — засмя се този път той. — Поне засега.

Загледа се в мирния океан. Санта Барбара беше мястото, където са отрасли Ранди и София. Беше минал покрай дома на детството им, когато пристигна. Представляваше красива хасиенда на върха на една скала с прекрасна панорама към океана. Ранди не го попита дали я е посещавал. Имаше теми, които все още не искаха да засягат.

Разговорът им продължи още пет минути. Като затвори, Джон си помисли за Питър, който веднага щом му позволиха, се завърна в калифорнийското си убежище. Раните му бяха повърхностни, каквато бе и първоначалната диагноза на Смит. Само строшеното ребро предизвикваше понякога болки. Предишната седмица Джон му се обади да разбере как се чувства, но му отговори автоматичен секретар. Остави съобщение. След час някакъв официален чиновник го информира, че мистър Хауел е във ваканция, която ще продължи повече от месец. Нека обаче мистър Смит да не се разочарова. Питър ще е на линия веднага щом се освободи. Превод: „Питър има задача.“

Смит скръсти ръце и затвори очи. Топлият бриз вееше косите му. В далечината пролая куче. Деца се смееха. Чайки крякаха. Усещаше, че се унася.

Зад него някой попита:

— Не са ли ви достатъчни толкова мир и спокойствие?

Джон подскочи. Не бе чул да се отваря вратата или стъпки по дървения под на къщата. Автоматично посегна към беретата, но тя беше заключена в сейф във Вашингтон. Само за момент отново бе по следите на Тремон, вечно нащрек, тревожен… и жив.

— Кой си ти, по дяволите? — обърка се.

— Добър ден, полковник Смит. Аз съм ваш почитател. Казвам се Натаниел Фредерик Клайн.

Пред отворената плъзгаща се остъклена врата, разделяща терасата и стаята, стоеше среден на ръст мъж. В лявата си ръка държеше кожено куфарче. С дясната пусна връзка шперцове в джоба си. Оплешивяваше, очилата с метални рамки бяха високо над дългия му нос, а кожата му бе толкова бяла, че явно не бе виждала слънце от миналото лято.

— Доктор Смит — поправи го Джон. — Току-що пристигате от Вашингтон, нали?

Клайн се усмихна.

— Нека бъде д-р Смит. Да, идвам направо от летището. Ще продължите ли с предположенията си?

— Нямам такива намерения. Имате вид на човек, който има много за разказване.

— Наистина ли? — неканеният гостенин седна на един стол. — Много проницателно от ваша страна. Но доколкото съм чувал за вас, това е една от чертите ви, която ви прави толкова ценен.