Читать «Факторът на Хадес» онлайн - страница 220

— Помислих, че имаш някакъв резервен план.

— Не съм глупак, Смит. Никога няма да ме заловят.

— Не си глупак — съгласи се Джон. — Ти си изрод. Убиец на милиони. Но това е статистика. За тях с теб ще се оправя светът. Но ти уби София, а това е лично. Това е само моя работа. Ти си решил съдбата й с едно махване на ръката. Ето така: „Елиминирайте я.“ Сега е мой ред.

— Половината! Ще ти дам половината! Един милиард долара! И още! — Тремон се присви до огромната стоманена врата. Трепереше.

Джон закуца напред. Дулото на беретата гледаше зловещо Тремон.

— Аз я обичах. И тя ме обичаше. Сега…

— Не, Джон! — чу гласа на Ранди зад себе си. — Недей! Не си струва.

— Какво знаеш ти? Аз я обичах, по дяволите! — пръстът му обви плътно спусъка.

— С него е свършено, Джон. ФБР са тук. И ЦРУ. Пипнаха всички. Серумът е на път и ще спре смъртта. Антибиотиците са конфискувани. Остави ги да се разправят с него. Нека светът го съди.

Лицето на Смит беше гневно. Очите му горяха като въглени. Направи още една стъпка и пистолетът му замря на сантиметър от треперещата физиономия на Тремон. Арогантният злодей се опита да каже нещо, но устата му бе пресъхнала. Чу се само изпръхтяване.

— Джон? — гласът на Ранди внезапно бе станал нежен и близък.

Погледна през рамо и видя София. Беше нейното красиво интелигентно лице, очите й, ведрата усмивка. Премигна. Не, това бе Ранди. София! Ранди. Тръсна глава, за да я проясни. Знаеше какво иска Ранди и какво би искала София.

Принуди се да си поеме още веднъж дълбоко въздух. Погледна тресящото се нищожество пред себе си. Наведе пистолета и влачейки ранения си крак, тръгна обратно по коридора. Подмина Ранди и редицата агенти на ФБР и ЦРУ. Някои понечиха да застанат на пътя му.

— Оставете го — меко им каза Ранди. — Ще се оправи. Просто го оставете.

Джон чу думите зад себе си. Но сълзите му го бяха заслепили. Не бе в състояние да ги спре. Не искаше. Капеха безшумно по земята. Обърна гръб на мрака зад себе си и закуцука към далечните стълби.

ЕПИЛОГ

Шест седмици по-късно, началото на декември

Санта Барбара, Калифорния

Санта Барбара… Земя на палми и пурпурни залези. На гмуркащи се чайки и бляскави яхти, които прекосяваха пролива с белите си платна. На красиви млади момичета и привлекателни млади мъже. Джон Смит, военен лекар в оставка, се опитваше да изпразни съзнанието си от всичко освен от спокойната красота на този рай, където усилията бяха ненужни, а радостта от живота, природата и мечтите бяха задължителни.

Борбата да се освободи от задълженията си беше епична. Не искаха да го пуснат, но той добре разбираше, че другояче не би открил някаква нова причина, за да живее. Сбогува се с приятелите си от ААМИИЗИБ и дълго стоя пред старото бюро на София. Един млад и небрежен тип вече си беше разхвърлял нещата, където някога лежаха нейните моливи, книжа и откъдето все още се носеше ароматът на нейния парфюм. С по-малко тъга се спря пред стария си кабинет, който очакваше новия си притежател. След това се сбогува с новия директор. Влизайки в стаята, му се причу бомбастичният глас на генерал Кайлбургер, който се оказа човек с чувство за дълг и достойнство, неподозирани дотогава от никого.