Читать «Птиците свиват гнезда» онлайн - страница 273

— Много добре. Щом стигна в главното стопанство, навярно Руъл и Юли ще могат да се върнат заедно с чираците и да ти помогнат.

Човекът кимна одобрително и се сбогува с нея. След това върза коня си и седна край другия огън за дълъг разговор, като извади нащърбено, почерняло от огъня канче от джоба на палтото си. Едното от момчетата го напълни с вода, за да му приготви чай, а той и двамата овцевъди си приказваха, като Александра дочуваше откъслечни думи от време на време.

Добрата вест за Катрин повдигна настроението й, а освен това, съобщението, че не е имало големи пожари успокои Александра. Нахрани се и постави остатъците в покрит съд, след което разгърна одеялото си и легна да си почине от задухата на деня, която бе започнала да намалява с настъпването на нощта.

Около другия огън младежите лежаха върху одеялата си, а мъжете разговаряха. Точно когато Айзък споменаваше нещо за кучетата динго, Юли се надигна и се наведе към огъня да вземе канчето си и светлината от пламъците огря неговите отчетливи черти на абориген. Съчетанието от думите и зърването на лицето на Юли извикаха дълбоко от съзнанието на Александра един спомен.

За съвсем кратък момент той само докосна съзнанието й, сетне изчезна отново сред неясните глъбини на други спомени. Твърде слаб и отколешен, той по-скоро приличаше на неопределено усещане за нещо важно, отколкото свързан в едно цяло спомен. Тя се мъчеше да си го спомни, но не успя.

Общото впечатление за нещо важно обаче остана и тя се чудеше дали не е някакво моментно объркване на различни спомени. Не можа да измисли никаква очевидна връзка между това, че бе чула Айзък да казва нещо, и това, че бе видяла в същото време лицето на Юли. Възможността тези две неща да са свързани с нещо важно й се струваше малко вероятна.

Тя продължи да мисли за това, тъй като много пъти преди бе извиквала в едно събития от миналото си, които нямаха връзка помежду си. След известно време Айзък си тръгна, Руъл и Юли заспаха. Оставаха много часове до зазоряване и Александра лежеше с отворени очи, вгледана в мрака на покритото с облаци нощно небе, като продължаваше да рови в паметта си.

Точно преди зазоряване тя се събуди, заобиколена от зловещ мрак, като си даде сметка, че е заспала, въпреки твърдото решение да стои будна. Споменът, който се бе опитвала да отдели, бе напуснал глъбините на съзнанието й, обладавайки изцяло мислите и чувствата й.

Той не бе просто важен, той бе от първостепенно, жизнено значение. Бе блещукащият лъч на надеждата, който предлагаше начин за прогонване на мрачната сянка, която дебнеше живота й и заплашваше семейството й от десетилетия. В същото време от гледна точка на практическата страна на нейната природа, посоката на мисълта, възбудена от спомена й се струваше напълно абсурдна, прекалено безсмислена, за да заслужава размисъл.

В момента, в който предупредителните сигнали се надигаха вътре в нея, мъжете и младежите се размърдаха, сложиха на огъня да подгреят остатъка от вечерята за закуска и застягаха багажа. Александра се насили да закуси, след което оседла коня си. Не след дълго те поеха по пътеката, пред тях бе още един задушен горещ ден.