Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 2

Кратко мълчание. След това, с изблик на сърдечност, целеща да смекчи строгостта му, той каза кратко:

— Не, Шенън… съжалявам.

Сърцето ми престана да подскача и почти замря, а лицето ми пламна от разочарование и огорчение.

— Но сигурно, сър, ако бяхте прочели изложението ми…

— Прочетох го — прекъсна ме той и за доказателство остави на чина машинописния лист, който му бях представил същия ден; този лист беше сега за пламналия ми поглед нещо като измърсен и жалък отхвърлен ръкопис. — Съжалявам, че не мога да се съглася с предложението ви. Възложената ви работа е извънредно важна. Невъзможно е… да ви позволя да я преустановите.

Аз наведох поглед; наранената гордост ме възпираше да настоявам, а пък и знаех, че решенията му са неотменими. Макар и с наведена глава, почувствах, че погледът му се спря върху купчинката предметни стъкла, натрупани по изгорялото от киселини дърво на чина ми.

— Завършихте ли последните изчисления?

— Не още — отвърнах аз, без да вдигна поглед.

— Знаете, че се нуждая особено много от тях за нашия пролетен конгрес. А тъй като ще отсъствам няколко седмици, ще трябва да работите колкото е възможно по-бързо.

Аз не отговорих и той се намръщи още повече. Поизкашля се. Предположих, че ще чуя лекция за благородството на научните изследвания по патология, особено във връзка с любимия му предмет — теорията за опсонините, защитните антитела в кръвта. Но той само повъртя в ръце широкополата си черна мека шапка, преди да я сложи на темето си.

— Довиждане, Шенън.

И излезе, след един научен в чужбина официален поклон.

Аз стоях дълго време съвсем неподвижен.

— Смятам вече да затворя, сър.

Сух и мъртвешки блед както винаги, лаборантът Смит ме поглеждаше с крайчеца на окото си; същият Хърбърт Смит, който при първото ми влизане в зоологическата лаборатория преди шест години обезсърчи с песимизма си моето младежко въодушевление. Сега беше старши лаборант в Института по патология, но това повишение не го бе променило и той проявяваше към мен мрачно недоверие, което малкото ми успехи, включително получаването на диплома с отличие и златния медал Листър, не само не разсеяха, а още повече засилиха.

Без да проговоря, покрих микроскопа, прибрах предметните стъкла, взех шапката си и излязох. Горчиво замислен изминах тъмния мокър булевард по Фенър Хил, пресякох многолюдната Пардайк роуд — където трамваи тракаха и подскачаха по замърсената настилка под искрите, припламващи от допира на лирата с жиците — и свих в занемарения квартал Киркхед. Терасовидно разположени старинни къщи, които пазеха отчаяно своето достойнство срещу нашествието на кръчми, сладкарници за сладолед и жилища за работниците от близките корабостроителници, издигаха тук високите си мрачни фасади с изкъртени гипсови корнизи, разкривени колонади и полусъборени водосточни тръби, оплаквайки сякаш своята някогашна слава под вечно задименото небе.