Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 5

Лал Чатърджи, индус от Калкута, по-възрастен от Мъс, почти тридесет и три годишен, беше извънредно пълен, възнисък, с гладко мургаво лице, подчертано с малка черна брадичка и неизказано глупаво сияещо изражение. Петнадесет години наред той се мъкнеше из уинтънските аудитории с широките си панталони, които висяха от чина като празни торби за картофи, и с големия зелен дъждобран в напразни усилия да получи лекарски диплом. Добродушен и бъбрив, с неспирен порой от любезни и безинтересни приказки, той си бе спечелил прякора Бабу и се бе превърнал в комично допълнение на университета. Още щом влязохме, той започна с високия си напевен глас, настроен всякога минорно, като гласа на мюезин, възвестяващ часа за молитва:

— А, добър вечер, доктор Робърт Шенън и мис Джин Лоу, страхувам се, че ние изядохме почти всичко. Закъсняхте и може да загинете от недояждане. Да, да, възможно е, ха-ха-ха! Мистър Харолд Мъс, подайте ми горчицата, моля ви се. Благодаря. Ще се позова на колегата доктор. Кажете, доктор Робърт Шенън, нали горчицата възбужда дейността на слюнчените жлези? Те бяха две, нали — подезичната и друга, на която съм записал името в бележника си? Извинете, сър, как се казваше втората?

— Панкреас — припомних му аз.

— Да, сър, панкреас — съгласи се Бабу, светнал от доволство. — Това именно имах предвид и аз.

Мъс, който пиеше чай, се задави внезапно.

— Панкреас ли? — обади се задъхано той. — Аз не разбирам много, но той е в стомаха!

Лал Чатърджи погледна укорно своя превиващ се от смях колега.

— О, бедни мистър Харолд Мъс! Не се излагайте с невежеството си. Припомнете си, моля, че съм много по-отдавнашен студент от вас. Аз имах честта да пропадна на изпит по изящните изкуства в Калкутския университет, когато вие навярно не сте бил още роден.

Мис Лоу се мъчеше да привлече погледа ми и да ме вмъкне в разговора си с мис Бет. И двете евангелистки, те разискваха със сериозност и увлечение предстоящото изпълнение на Месия в залата Сент Андрюс — едно забележително зимно събитие в Уинтън. Но тъй като имах съображения да съм особено сдържан по религиозните въпроси, аз не отделях поглед от чинията си.

— Толкова много обичам хорова музика. Навярно и вие, мистър Шенън?

— Не — казах аз. — За съжаление не я обичам.

В това време мис Ейли Дийри влезе безшумно с вехтите си плъстени пантофи и донесе „кристала“ — дълбока стъклена чиния с варени, но корави като камък сини сливи — неизбежен като смъртта завършек на всяка вечеря с пушена риба.

За разлика от сестра си мис Ейли беше кротко и нежно същество с доста небрежна външност, тантуресто, тромаво, със загрубели от домакинска работа ръце. Мълвеше се — вероятно студентска измислица, подкрепена от факта, че единственото й развлечение беше да чете вечер романи, заемани от общинската библиотека — че като девойка преживяла някаква нещастна любов. Зачервеното от печката приятно лице, което не трепваше дори от хапливите забележки на сестра й, беше тъжно и замислено, а по челото й падаше постоянно тънко кичурче коса, което тя бе свикнала да издухва леко нагоре. Може би поради собствената си несрета тя изпитваше съчувствие към моите грижи. И сега се наведе, прошепвайки с мило съучастие на ухото ми: