Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 145

Много време — може би цял час, при все че не зная точно колко — стоях така, загледан в огъня. Потънал в скръбните си и тежки мисли, чух някъде далеко стъпки и гласове. Не мръднах. Все едно дали беше Мак Келър или докторът, нямах сили да понеса сърдечното ръкостискане и любезното съчувствие, което и двамата щяха непременно да ми поднесат.

Докато седях така, безмълвен и неподвижен, вратата зад мен се отвори почти безшумно. В очакване да чуя нечий гръмък глас, аз не мръднах, но постепенно усетих как някой застана съвсем тихо зад гърба ми и това съзнание ме накара да обърна глава. После вдигнах бавно безучастния си поглед.

Отначало помислих, че пак се разболявам. Това беше сигурно някаква нова халюцинация, едно от ония трескави видения, които ме бяха измъчвали доскоро. После във внезапен проблясък разбрах, че е тя, обясних си и защо е дошла. Забравил бях, че заминаващите параходи прекарват често нощта в устието, за да дочакат изостаналите пътници и благоприятния прилив. И тя бе дошла най-после да се сбогува.

Тежките ударя на нещастното ми сърце бучаха в ушите, пред очите ми се надигна мъгла, през която я гледах, без да продумам. Също тъй мълчаливо ме гледаше и тя. При все че беше още слаба и бледа, следите от боледуването почти не личаха в кестенявите очи, светлото лице и лъскавата коса. Неволно сравних собственото си състояние с нейната ведрина. Аз се бях свил тук изтощен и сломен, а тя заминаваше твърдо, съзнателно, почти напълно оздравяла. И роклята й дори, тъмносива с по-светла копринена украса, беше съвсем нова, купена без съмнение за пътешествието. Със свито от болка сърце забелязах също, че е сложила зелената огърлица, която й бях подарил.

Изправих се полека в креслото. Видях, че устните й се готвят да заговорят. Трябваше да се подготвя за този удар.

— Как си, Робърт?

— Никога не съм се чувствал по-добре. Не желаеш ли да седнеш?

— Благодаря. — Тя говореше тихо, но в пълно самообладание.

И седна срещу мен съвсем изправена, стиснала ръце в ръкавици, все още неотделяща поглед от мене. Като гипсова статуйка, казах си аз, огорчен от това спокойствие, което сам не можех да постигна. Стиснах зъби, за да сдържа неволния израз на чувствата си.

— Поправила си се напълно — казах аз.

— Да, имах щастие.

— А пътуването по море още повече ще те укрепи.

Тя не обърна внимание на този удар. Мълчанието й засили моята мъка. Сложих ръка върху вестника на коленете си.

— Току-що прочетох, че заминаваш. Много мило, че намина да ме видиш. Как е Малкълм? На парахода ли е?

— Да, Робърт, на парахода е.

Стрелата ми бе върната леко, без злоба, но все пак се заби дълбоко в сърцето. Постарах се да не трепна. Понеже беше с ръкавици, не виждах венчалния пръстен, но щом Малкълм заминаваше заедно с нея, сигурно бяха вече женени.

— Да… — опитах се да се усмихна равнодушно аз, но безкръвните ми устни се свиха от мъка. — Трябва да ви честитя. Той е славен момък. Надявам се, че пътуването ви ще бъде приятно.

Тя не отговори веднага; след малко запита сериозно:

— А твоите работи как вървят, Робърт?