Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 143

Книжният параван беше вдигнат от гостната, зад желязната решетка на камината гореше приятен огън. Баба ми го бе запалила заради мен, преди да тръгне за обичайното пътешествие в града, откъдето се връщаше бавно, натоварена с пакети с разнообразни лакомства за мене. Тя ме хранеше щедро, според собствените си разбирания, с утвърдени от селската традиция най-укрепителни средства. Само преди десет минути, на излизане, ми бе прошепнала многозначително обещание:

— За тази вечер ще има чудесна варена кокошка, Робърт. — Тя беше непоколебима поклонница на варените кокошки. Поднасяни заедно с бульона, който беше според нея „сладостта“ на ястието.

Сам в къщата, в този тих дом, изпълнен със спомени от миналото, трябваше да се боря с мечтателността и непоносимата тиха скръб, която те пробуждаха в мене. Ето кушетката, на която Денди Гау ме накара да си почина, когато се върнах след сбиването в училище с Гевин Блер. Ето на камината старата дървена перодръжка, с която той преписваше разни юридически документи. На парапета на онзи прозорец бях учил прилежно и безуспешно за маршаловата стипендия. На същата тази маса ми бяха казали, че не ще мога да постъпя в медицинския факултет. Но аз постъпих. Да, вървял бях винаги упорито по собствения си самотен път, който ме бе върнал след толкова лъкатушения там, откъдето го бях поел.

Овладях се бързо, погледнах какво е времето и реших да се поразходя. Като си припомних, че съм с остригана коса, нахлупих кепето си, после скрих ключа под изтривалката — в случай че баба ми се върне преди мене — и излязох.

При все че въздухът беше свеж и прохладен, аз не вървях живо, а веднъж-дваж дори трябваше да се поспра по пътя към селцето Дръмбък. То си беше все същото спокойно селце, разположено под един склон сред блатата и пресечено от рекичка с два каменни моста. Няколко деца търкаляха обръчи към ковачницата и тънките им пискливи гласчета отекваха весело наоколо. На селската полянка седнах на пейка под грамадния шотландски бор, който растеше тук сигурно от стотина години. От пукнатините в сивосинкавата кора бяха протекли и застинали струйки смола. Остъргах една с нокътя си, разтрих в шепа сивия прах и вдъхнах свежия боров мирис. Стори ми се, че той ми възвръща силите, че животът ми все още има бъдеще.

Но докато обиколя Барлон Тол, разбрах, че съм се преуморил. Прибрах се с удоволствие, обух пантофите, седнах в креслото и прострях крака към огъня. На масата до мен беше сгънат сутрешният вестник „Хералд“, който четях винаги с удоволствие, като главно развлечение в дните на оздравяването ми. Когато го взех и сложих на коленете си, чух, че входната врата се отвори и затвори. В хола се чуха стъпки, някой се движеше из задното отделение на къщата. След малко старицата влезе в гостната. Спогледахме се. Аз се усмихнах.

— Взехте ли кокошка?

— Дори две — отвърна тя. — Поканих на вечеря Мак Келър.